Две деца са починали от коронавирус, съобщиха здравните власти. Едното дете - 7-годишно момиче, е било с хронично неврологично заболяване, а другото дете е било на 9 години, от община Харманли. Момичето е било положително от 14 септември, хоспитализирано на 15 септември в лечебно заведение извън областта и починало на 19 септември.
Да, знам. Всеки ден умират хора. От различни заболявания. Включително и деца. Но боли. Боли, когато съдбата прекъсне един живот, който още не е минал по целия път.
Боли и точно, когато видиш почернените сърца на родителите и близките в съзнанието ти отново изплуват въпросите, които са били актуални преди ден-два-три, после са потънали в хрониката на миналите събития. Пометени и погребани от много по-важните въпроси за цената на хляба, олиото, преброяването, новите избори, новите управляващи, новите ни стари проблеми.
Така е - всяко чудо е за три дни. Само скръбта от загубата на живот е за постоянно. Тя си дълбае място всеки ден и става все по-тежка и по-непоносима. И не, времето не я прави по-поносима. За близките тя си остана постоянна, константна, сутрин и вечер, от понеделник до понеделник.
Помните ли, че имаше протести за детска болница? И какво стана? А че има периодично протести за места-убийци в някои населени места? За промяна в наказанията на убийците на пътя? Протести има често. За това, за онова... Но всяко чудо е за три дни. После идва нов протест, нов проблем, после още по-нов... Старите потъват назад, в архива на новините. Само скръбта си остава постоянна. В сърцата на близките.
Животът е несправедлив. Отнема най-скъпото, а после ни кара отново да се качим в колата и да продължим да караме напред. Нямаме избор.
Но в много други случаи имаме. Избор. Имаме възможност да направим нещо добро. Да вземем правилното решение. За живота си - нашия и на тези, които обичаме.
И детска болница можем да имаме. И нормални пътища. И наказания за онези, които не спазват законите. Но трябва да има желание. И да се работи. Днес прочетох, че за 23 г. правителствата са пропилели 82,6 млрд. лева - заради лош мениджмънт. Само си представете колко детски болници можехме да имаме, колко хеликоптера за оказване на бърза помощ, колко детски линейки! Ако свалим маските на безразличието и безхаберието можем да спасим много животи. Не само детски. Можем. Но искаме ли? Или ни е добре само да мрънкаме и да си коментираме в социалните медии? На топличко. Може да сме гладни, може да не ни стигат парите за насъщния, може да мъчат децата ни в болнични стаи с падаща мазилка, но ние така сме свикнали. От години. Това е - често съдбата е това, което сами си правим. Като общество, като семейство, като хора, като Човеци.
Имаме нужда да си спомним, че сме Човеци. Тогава може би всичко ще се оправи. И ще имаме повече поводи за усмивки, отколкото черни моменти. На мен ми омръзна да съм част от едно общество-еднодневка, общество на измислените новини, измислените месии, в което ценностите умират всеки ден една по една и отстъпват място на напудрено самочувствие и силиконова безотговорност, напомпана от филъри и измислени модерни статуси, празни откъм смисъл и ценност.
