Като се развихри буря по Стратегията за детето, та цяла седмица четем коментари в социалните мрежи. Не коментари, ами зловещи заклинания. Че и протест имаше. Защото, видите ли, Държавата, в лицето на чиновници в сиви костюми, ще ни отнема децата – от къщите, от площадките за игра, от супермаркетите... И даже няма да ни се обяснява. Шок и ужас! Последва истинска канонада от гръмки спекулации и съмнителни твърдения, подхранвана, разбира се, от конспиративни теории и предизборния нагон на политическата класа.

Освен партиите, които застанаха срещу проекта, изглежда, че голямата част от родителите са склонни прибързано да се обявят „против“. Ябълката на раздора се оказаха „прекалено големите правомощия на социалните служби“, което било държавна намеса в „традиционните семейни отношения“ и отваряло вратата за „безразборно отнемане на деца“. На този фон уверенията на Агенцията за закрила на детето, че нищо подобно няма да се случи, звучат като глас в пустиня.

Светият синод първи даде тон срещу документа, който трябва да въведе яснота и предвидима рамка на националните политики по отношение на децата до 2030-а година. Стратегията не е закон – и все още е във фаза на обществено обсъждане до 31 май, но това не попречи тиганът да бъде сложен на огъня, докато рибата все още е в морето.

При 60 000 обаждания към единствената Национална телефонна линия за деца, от които 600 за много тежки случаи, очевидно имаме проблем. При 4500 деца, минали за една година през детска педагогическа стая и растящи в криминогенна среда – това са само официално обявените случаи - не можем да си позволим лукса да гоним измислени демони, както беше с „джендъра“, „Третия пол“ и Истанбулската конвенция. При 12.7 на сто от децата, които преждевременно напускат училище, и 30 на сто на възраст 15-16 години, опитали поне веднъж незаконен наркотик, трябва да се замислим в какво общество ще живеем след 20 или 30 години.

Общественият ресурс обаче се разпилява в грешната посока. Забранят ли телесното наказание над децата, родителите автоматично стават престъпници.

В социалните мрежи чета, че граждани се обаждали на Националната телефонна линия за деца, за да изразят възмущението си, а по телевизиите гледам майки и бащи да се заричат, че нямало нищо лошо в боя – и тях навремето ги шамаросвали, и те станали хора.

Когато говорим за насилие, веднага се подразбира, че става дума за домашно насилие. Някак обаче пропускаме психическото насилие, сексуалното население, както и дигиталното, което много често остава скрито – и поради това е толкова опасно. Интернет е любимото „място“ на днешните деца и бъдете сигурни, че там те водят различен живот.

Родителите знаят най-добрите

Стратегията просто казва, че и децата имат право на глас. Как очакваме от тях да вземат важни решения за себе си и страната си утре, след като днес се опитваме всячески да им отнемем тази възможност? Дори когато става дума за учебниците, по които учат, дрехите, с които изразяват себе си, и приятелите, с които се събират. Ако днес ограничаваме и подтискаме децата, то как очакваме от тях да се превърнат в граждани, които мислят критично?

Равен достъп до социални услуги, подобряване на стандарта на живот на децата, приобщаващо образование, защитата на детските права, здраве и живот – нима всичко това не звучи необходимо? Звучи – и още как. Колкото и да им се иска на някои политици, тук не става дума за етнос, религия и материално положение, нито за някаква тотална „конспирация“.

Български деца, доколкото разбирам от документа, са участвали в неговото създаване, а това вероятно е един от малкото пъти, в които системата се е вслушала в гласа на децата.

Те ще живеят в свят, в който половината от професиите, или поне голяма част, все още не са измислени. Те ще живеят в свят, в който големите градове ще бъдат кошери на различни езици и култури. Това ще е свят на технологии, прогрес и на иновации, с които може би ние никога няма да свикнем. Те обаче просто няма да се справят, ако продължават да живеят в същата държава, система и среда, каквито имаме днес.

Ето защо трябва визия, трябва промяна, а въпросните национални стратегии се опитват да обяснят и да предвидят именно това. Нека дадем шанс за тази за детето – тя е много важна. Все още не е приета, а вече има заявки за бъдещи ревизии. И да сме наясно - никой не може да отнеме децата на добрите родители. И никой не иска подобно нещо. Нито пък има възможност – представете си колко точно социални служители трябва да бъдат назначени на щат, за да дебнат за родителски шамари и крясъци.

Иначе, да, това би била перфектната утопията на Торбалан, но мисля, че възрастните отдавна не вярваме в него.

Автор: Виктория Димова