Лятото дойде и е на път да си тръгне, а в София все по-често се чувствам като в партизанска война. Значи точно мина от някъде и на връщане ме чака барикада, едни хора ме гледат лошо и не мога да се върна. Липсва ми само една пита с кашкавал под мишница, мандра, мелница накрая на града или една кирпичена къща, за да се почувствам баш като родителите на Митко Палаузов.

Измежду засадите в града буквално вече не знаеш как да организираш деня си, а протестите "обявяват", че ще се местят и ще "изненадват" с нови барикади. Честно казано първоначално си ми беше забавно. Но в момента в който бул. "България" само за малко е блокирана от два бетоновоза, в центъра изобщо не може да се слезе, а през Румънското посолство по-добре, съветвам ви, - не минавайте, имам чувството, че за да се придвижа в София, имам нужда не от навигация, а от партизански ръководител или поне от уменията на Мишел от Съпротивата.

Всъщност - казвам го честно - блокирана съм. Покрай коронавирус, епидемиологични и други обстановки почти не усетих някой някъде да ме е спрял. Но сега, покрай протестите, усетих какво значи наистина да те затворят. От известно време не само аз а и много хора се чувстват като партизани в собствения си град. Или като диверсанти, търсещи пътечка, по която да се промъкнат край блокадите. За да стигнат до офиса или дома си.

А те, протестите, стават все по-интересни и изобретателни. Местят се, изникват като гъби след дъжд на места, където въобще не ги очакваме. Наричат ги тайни, изненади.

Не знам каква е идеята на това тайно появяване на палатките на места, където преди не ги е имало. Единственият резултат е, че дразнят хората и затрудняват движението. Аз всъщност подкрепям протестите. Т.е. - не подкрепям конкретен политически проект. Подкрепям желанието на хората за промяна, за нещо хубаво, което да се случи най-накрая и на нас. Не искам подаяния. Искам това, което съм си го изработила в европейска България, да ми донесе европейски стандарт на живот.

Но определено смятам тези тайни появи на палатките за проблемни. Протестът трябва да се случва пред вратите на тези, които могат да направят така, че той да стигне до своя естествен финал. Иска се оставка, значи трябва да се протестира пред портите на тези, чиято оставка се иска. Нали? Не съм ли права?

Като добавим към ситуацията и редовните летни ремонти, които Столична община започва едновременно на поне 10 важни за движението локации, ситуацията става нетърпима. А лятото е към своя край. И съвсем скоро столицата ще се напълни с автомобили. С изнервени хора и бибиткащи клаксони. Сигурна съм, че това ще нажежи допълнително обстановката.

И какво може да направи обикновеният гражданин? Да плати на врачка, за да му каже къде ще бъдат блокадите и как да заобиколи ремонтите? Карантината вече ми се вижда като една изключително светла перспектива. Честно. Не си ли го мислите и вие? Страх ме е, че хората няма да издържат на напрежението и ще се стигне до луди ситуации. А не ми се иска.

Накрая положението да не стане като с кокошката и петела. Кокошката бягала, бягала, петелът я гонил, гонил, накрая се отказал, а тя се обърнала и казала - добре де, чакай ще бягам по-бавничко.