Когато създава пиесата „В полите на Витоша”, посветена на сияйния, идеализиран образ на Мина, Яворов дори не подозира, че тази негова драма ще го свърже с жената, която ще го повлече към истинска трагедия...

След 30-годишно отсъствие на „Романът на Яворов” от българския книжен пазар, новото двутомно издание вече е факт! Минималистичната корица, изкусителна по стендаловски, дължим на художника Кирил Златков.
Документално-мемоарното четиво в два тома се превръща в събитие за широката читателска публика още с първото си издание през 1960-1965 г. Не заради сензационния си характер, а заради деликатния баланс на респект и близост, с които Михаил Кремен пише за Яворов и Лора, подреждайки къс по къс мозайката на техния живот. Поантата на този живот е трагична, а трагедията е двойна, защото след като Лора се застрелва на 29 ноември 1913 година, Яворов прави опит да се самоубие, но изстрелът само пронизва слепоочието и той ослепява. Тъмата се оказва оглушителна, защото е последвана от злостна мълва и хули, от съдебен процес и обвинения в убийство…„Исках да снема от разкървавеното чело на поета мъченик трънения венец и на негово място да сложа неувяхващи лаври”, признава Михаил Кремен.

В предговора на проф. Милена Кирова четем: „Всъщност най-големият, истинският автор на скандала около „Романът на Яворов“ е времето, онази епоха, в която частното и личното можеха да съществуват само в контекста на „народните“ ценности, а нормалната разноречивост на човешката психика подронваше идеята, че „у човека всичко трябва да бъде красиво“. Днес ще прочетем романите в „Романът на Яворов“ по различен начин. А след още 60 години… Нека да се надяваме, че роман(с)ът ще продължи.”

Новото издание изгря в книжарниците на 8 март, дали е случайно? Като се има предвид, че трите съдбовни любови на поета са от женски род – едната носи парещо нежното име Лора, другата разлютява страстите и до ден днешен, защото се казва Македония, а третата му муза е Поезията… Не, не вярваме, че съвпадението е случайно. Македонската кауза захранва духа на революционера, но женската сила и слабост предопределят съдбата на поета – покоряват сетивата му, вливат бодрост във вените му и тласкат лирическия му гений към нечувани висоти. А после го разпъват на кръст.

Откъс от „Романът на Яворов”, том 1

Яворов непременно е правел сравнение между зрялата, вече в години и познала живота Лора и невръстната, чиста и непорочна Мина; въпреки това обаче той ще се е запитвал:

може би тъкмо Лора е жената за другарка? Тя се е лутала много, изживяла е всички разочарования и след като е сменила няколко любовници… се е спряла на него. Но дали той ще бъде последният?
Може би. Ето, и писмата ѝ говорят, че тя ще му бъде вярна. У нея има множество ценни качества: красота, ум, гордост, смирение, самоувереност, жертвоготовност, безразличие към смъртта…

Наистина Лора е една сложна жена. Но затова пък той е силен – ще преодолее всичко: и прекалената ѝ любов, и своето колебание... Той ще се опита да разреши тая мъчна, тежка, трагична натура, блъскаща се между живота и смъртта. И макар всичко да изглежда заплетено и безизходно, макар да ѝ беше писал – „Решавай ти, аз сам не зная какво да правя“, Яворов я приема такава, каквато е, и я поканва да се върне при него.
„Ти ми съобщаваш, че никъде, освен при тебе, не мога да отида в София – отговаря тя с радост. – Ти си голям магесник и аз те обичам повече, отколкото трябва.“
Яворов ѝ изпраща последната си снимка, дето – сложил вплетените си една в друга ръце върху бяла масичка – гледа проникновено с големите си дълбоки, добри очи.

„Досега нищо не ми съобщи за хубавия сюрприз, който тая заран ме тъй зарадва“ – му пише Лора. И с възторга, с който го виждат нейните влюбени очи, тя дава една вдъхновена, рядка по изразителност характеристика на Яворовите черти:

„Ти си много хубав, мой Пейо, но защо ти са толкова тъжни очите? А устните и долната част на лицето са тъй детски, щото наистина те чувствувам мой син. В лицето ти има толкова черти, които си контрастират... щото, ако реша да избера доминиращите, сигурно ще си счупя главата. Да, да, ти си пред мене – с твоите тъжни, мечтателни и чисти очи, с твоите нервни и чувствителни ноздри, с разочарованите и многознаещи гънки около устата, с рядко запазената детска линия в долната част на овала, в която, въпреки желанието ти да умреш млад, има толкова желание да видиш – ти – всичко виделият, да узнаеш – ти – всичко узналият.“

Автор: Юлия Петкова