Леле. Свечери се, смрачи се, небето се покри с тъмни облаци. Ще вали, помислих си аз. И се настроих да се порадвам на дъжда. Но не беше дъжд. Беше страхотна лятна буря. Много гръмотевици, много светкавици, много вода. Като в риалити шоу, в което сценаристът е изтървал нещата и няма идея какъв ще е финалът.

Е, аз знаех. У нас финалът е до болка познат. Наводнени подлези, наводнени жилищни сгради, мазета, магазини... Паднали дървета, прекършени от вятъра. Един телефон за спешни случаи, който не отговаря и липса на застраховки. И една невероятна изненада. Че това може да се случи. Ей, така, изведнъж.

Хора, ние живеем в реален свят, все още. Не в измислена реалност, макар политически и социално да се доближаваме по-скоро до второто. Природата все още диша, бунтува се, проявява признаци на живот. Природата е стихия. Тя не се поддава на говорене, нито на заплахи. На нея не можем да ѝ сложим нито маска, нито намордник. И да ѝ кажем – ти сега стой кротко, защото ние не сме си застраховали имотите, защото нямаме бюджет за бедствия и аварии, нямаме достатъчно добра организация. Не. И затова е природа.

Но ние си мислим, че като сме си напълнили хладилника със салам, шкафчетата с евро, деколтетата – със силикон, сме хванали Господ за шлифера и можем да командваме всичко. Не можем.

Можем само да си оправим кочинката и да бъдем максимално готови да посрещнем и да се справим с последствията. Можем превантивно да почистваме редовно шахтите, да следим за сухи дървета и клони, да поддържаме инфраструктурата. Иначе ще сме като на тези снимки по-долу.

И при всяка по-голяма буря ще се вайкаме, че токът е спрял, че къщите ни са пълни с вода, че магазините плуват, че болниците текат, че подлезите са по-добрият вариант на къпалнята „Мария Луиза”.

Същото е и с първия сняг. И с първия дъжд. И с поредната буря. И с поредната пандемия. Царе сме на подготовката. Задължаваме децата да ходят задължително на детска градина без да има достатъчно детски градини, записваме ги в подготвителни класове и какви ли не още глупости, но ние сме пълни нули. Винаги сме неприятно изненадани. И неподготвени.

Иначе буря като буря. Представете си какво би станало, ако беше цунами, смерч, ураган, каквито има в други точки на света. Сигурно до трето поколение ще живеем в наколни жилища. Някой помни ли какво стана с хората, пострадали при земетресението в Пернишко или наводнението в Аспарухово, Варна?

Така е. У нас всяко чудо е за три дни. После започваме да си свиркаме и да пълним хладилника с дини и мастика.

Забравяме, че животът е безмилостен кръчмар. И винаги трябва да сме готови да платим сметката, когато си поръчаме нещо от менюто. Иначе след дъжд винаги изгрява слънце. Винаги ще има утре. Не знам дали е добре или не, но ние сме като хлебарките – винаги оцеляваме. Пороят не ме притеснява. Ще се оправим. По- ме притеснява фактът, че духовно ни няма напоследък. А това няма оправяне. Вие как мислите? Шъ съ оправим ли?