Автор
Woman.bg

Само Бареков му липсваше на българското образование

Сякаш положението на българското образование не е достатъчно трагично, та Бареков поиска да влезе в училище като преподавател по български език и литература.

Когато се говори за образованието у нас, от години се говори предимно за проблеми. Като се започне от високия процент полуграмотни зрелостници и се стигне до тежките раници, убежденията, че нещо базисно не е наред, са обясними и логични. Няма две мнения, че се нуждаем от реформа както по отношение на просветата, така и в методите, чрез които подготвяме децата за бъдещето.

Относно бъдещето може да бъдем сигурни само в едно – не знаем с точност какво ще е то. Дори най-подробните прогнози не дават пълна картина на света след 5 години. А децата, които ще бъдат първокласници тази година, ще завършат през 2037 година. С други думи, не знаем какво ще се промени през следващите 5 години, но въпреки това трябва да подготвим цяло поколение за условията през 2037 година.

От тук идва и първият проблем на българското образование, а може би и на съвременното образование като цяло. Предаването на знания днес е предаване на информация. От децата се изисква да запаметяват определени факти, формули и имена и се оценяват въз основа на количеството заучени данни. Тази практика, освен че сплесква самостоятелното и критично мислене на подрастващите, е и абсолютно ненужна предвид лесния достъп до подобен вид информация.

Няма никакъв смисъл да те оценяват по справки, които се правят в Гугъл за секунди. Не че е излишно да споделяме конкретика на децата, но е безполезно да им пишем оценки на този принцип. Първо, те не разбират как ще им помогне знанието, че столицата на Перу е Лима и второ, вече не е нужно да се отваря учебник, за да се знае. Този тип преподаване е елементарно и по-важното – не е никакво предизвикателство за умовете на учениците. Превръщаме ги в папки със сведения, които е малко вероятно да използват на практика.

В действителност на децата им трябва креативност, за да откриват различни варианти за решение на един проблем, и аналитичност, за да съставят лична преценка от дадена ситуация. Според Пикасо всяко дете е креативно, но е трудно да остане креативен възрастен. Най-сериозна отговорност за този процес носи училището, защото с неговата дресировка губим творческите си способности.

Творчеството и осведомеността не се третират по един и същ начин. С всеки следващ клас художествените предмети се занемаряват за сметка на математиката и езиците, а резултатът е, че дори хората, които прилежно са чели уроците си, не се справят, когато се наложи да мислят по-абстрактно и автономно. А това винаги се налага.

Отличниците могат единствено да ви полеят с вълна от любопитни факти, като между тях трудно може да откриете следи от лично мнение или някаква фантазия. Ще е истинско чудо, ако откриете, понеже предметите, които развиват тази категория проницателност имат вяло присъствие в учебната програма. Как очаквате, че децата ще мислят нестандартно, ако липсват часове по изкуства? Или как ще се научат да оформят независима гледна точка, ако липсват адекватни часове по литература?

Самите родители също се отнасят с неуважение към творчеството, тъй като волно или неволно причисляват децата си към определени шаблони. В желанието си да водят, защитават, а някои от тях и да бъдат ментори, родителите не позволяват на децата си да грешат. Стигматизирането на грешките обаче създава страх от посрамване и в усърдието си да направят правилното нещо, това което очакват родителите, децата стават все по-неизобретателни.

Ако не сме готови да сгрешим и да се изложим, няма как да измислим нещо оригинално. Не всяка идея ще е брилянтна, но някоя от хилядите може и да е. Само че няма как да разберем, щом сме възпитани, че има правила, които не трябва да се рушат, защото в противен случай ще ти се присмеят. С това ни учат да се плашим от собствения си потенциал и срамежливо да потърсим рамки, между които да се скрием.

През комунизма това е била стратегията на държавата. На социалистическия строй не са му били потребни хора с разнородно мислене и затова е поощрявал точните науки, както и „зубренето” на информация. Скроени по една кройка, също като някогашните ученически униформи. Макар че това е насърчило инженерните специалности и е изпълнило целите на образователната система тогава, е създало автоматизирани нагласи и хора, които се съгласяват с мнението на мнозинството, без да го подлагат на анализ, без да попитат защо.

За разлика от комунизма днешната образователна система изглежда не си е поставила цели. Често материалът е хаотичен и несъобразен с възрастта на учениците. Вместо от първи до седми клас да се дават базови познания, чрез които детето да открие заложбите си и вместо в гимназията тези заложби да се развият и да подготвят ученика за подходящите университети и професия, се изсипват тежки лекции, изкушаващи към преписване, подсказване и немарливост към индивидуалните възможности.

Въпреки привидните козметични ремонти българското образование си остава сред най-консервативните обществени институции. На заден план остава по-човешкото образование, по-адаптираното към новите реалности и по-отворено към децата и техните потребности, а това означава, че независимо от старанията ни да ги подготвим за бъдещето, те няма да знаят какво да правят с него.