Несъмнено ген. Мутафчийски се превърна в най-обсъжданата обществена фигура в страната ни. За някои днес той е герой, а за други - просто двойникът на Годжи, който плаши народа по телевизията. За трети обаче той е истински спасител, който е успял да върне не един или два човешки живота от онзи свят. Нека акцентираме над последното, защото като лекар, ген. Мутафчийски не заслужава нищо друго, освен уважение и благодарност.
Днес ще ви споделим една разтърсваща изповед, който обиколи социалните мрежи и която отново доказва, че "Годжи" е преди всичко достоен лекар, за когото медицината е призвание и страст. Ето какво сподели пациентът, Емил Попов, който днес дължи живота си именно на навременната намеса на генерала:
"Веднъж ме намушкаха тежко с нож, пребиха ме и ме захвърлиха!
Нямам представа защо.
Най-вероятно ме объркаха с някого, защото и пари, и злато, и часовник ги оставиха у мен!
Беше сред нощ, лежах без да мога да мръдна. Бях в съзнание. Нищо не ме болеше, но усещах, че умирам. Бях по гръб.
От стомаха ми нещо излизаше, а върху едното ми око плискаше кръв и не можех да мигам с него. Единият от ударите с ножа беше попаднал над ухото ми, разрязал артерия фациалис и от там пулсираше кръв нагоре.
Бях върху камъни и малко ми беше студено. Това беше единственото неудобство, което изпитвах, както и лека тъга, че умирам, и...колкото и странно да звучи - съжалявах, че не мога да запаля цигара!
Нямаше трагедии, страх от смъртта или болка! Просто лека тъга, необясним покой и хлад.
Тогава чух сирените!
Някой от балконите на близкия блок ме видял и извикал полиция. Помня разтревожени униформени, които говореха по станция, но ги чувах глухо, отдалечено и не разбирах думите им. Сякаш говореха на някакъв друг, неразбираем език.
После помня линейката. Много разтревожена млада лекарка в бяло. Имаше разкошни, гърди. Не съзнаваше, че престилката й е разкопчана и с ужасени очи, почти кресливо ме молеше да дишам.
Аз виждах кървавите й ръкавици, но се мъчех да проникна с поглед в деколтето й!
Молеше ме...
Трепераща ме молеше да дишам.
Сега мисля, че именно красивите й, тревожно люлеещи се гърди ме държаха и запазиха жив. Не помня лицето й!
Само кървави ръкавици и истеричен, но добър и загрижен глас.
Говореше ми на ТИ и повтаряше:
"Моля те, дишай! Преглътни и дишай. Аз те пазя! Дишай, момче! Чуваш ли ме! Моля те! Хайде двамата! Ето така! Дишай, моля те!"
После дрезгав глас в "Пирогов" отсече:
"Тук ще умре! Карайте го в спешна неврохирургия на военномедицинска! Аз ще им звънна да подготвят екип!"
И...гърдите потънаха в някаква далечна белота!
Не бяха големи, но ... добре оформени и тревожно люлеещи се!
Последното, което си спомням е хладния допир на метал по тялото ми / режеха дрехите ми с ножица/ и думите: "На три го местим! Хайде! Едно, две...." - и съм загубил съзнанние!
Събудих се в легло с разтворена книга на шкафчето до мен. Помня книгата. Кримка на Чейс. Някаква сестра ме будеше с леко побутване. Лекар неврохирург с името Добрев, показваше на колцина студенти, как е обработена трепанираната слепоочна кост, а преди това спешно е зашита артерия фациалис. Основната артерия снабдяваща мозъка с кръв. Говореше им за удачните действия на колегата си от спешна помощ, която с пръсти събирала разкъсаните краища и по този начин запазвала притока на кръв в мозъка , което съхранило пациета жив!
Млад лекар се включи също и обясни как като ръководител на приемащия ме екип, наредил на доктор Добрев първо да обработи артерия фациалис, с цел да осигури мозъчна дейност. Едва тогава разпоредил, анестезия и се заел с обработка на коремните рани и изваждане на счупеното от ножа острие.
Беше много блед и наистина младолик, симпатичен и смътно познат!
Аз бях на 35, а той изглеждаше по-малък от мене!
Когато приключи визитация, мина сам.
Прегледа всичките ми рани. Обясни ми за болките в главата, мътното зрение. Каза също, че вечерта ще ме заболи много корема!
После тръгна към врата, обърна се, намигна ми и каза: "След 10 дни ще тичаш! Обещавам ти!"
Нататък е ясно!
Мама, приятели, визитации и така 10 дена!
Изписаха ме здрав и с белези като кърпена топка по главата, но жив.
Изписа ме доктор Добрев - неврохирурга!
Исках да благодаря и на онзи дето всеки ден идваше. Същият дето ръководил екипа. Този, който наредил на Добрев да започне от артерия фациалис.
Беше в операция.
Не го видях.
Спасяваше някой друг!
Това беше доктор Венцислав Мутафчийски!
Тогава млад хирург!
Благодаря Ви, докторе!
NB
Лекарката дето ме доведе до него никога не видях. Знам коя е и помня гърдите й!
Оженила се и напуснала страната ни!
Работи в САЩ!
Дали ме помни!
NNB
Благодаря на един лекар, мой приятел. Всъщност най-дългогодишният ми и истински приятел. Той също е хирург във ВВМА. Той ме върна към този случай и ми припомни неща, които исках да забравя! Чете ме и си знае кой е. Ако желае може да се обозначи. В моменга е из Африка! Заради карантината не може да се прибере при семейството си. Лекува ги там. Сигурно и него го плюят местни журналисти. И той с мисии в Афганистан, Ирак и Босна. Синът му - също е лекар. Първа година. Младо и много красиво, високо момче - пак във ВВМА."