Докъде може да се стигне, когато жаждата за власт сложи ръка върху изкуството? Отговорът винаги е един и същ: до комедия... а след това до културен мрак.

64 години са минали от смъртта на голямата мексиканска художничка Фрида Кало, но нейният дух успя да смути властта в една уж европейска демокрация – Унгария. Вървяща към все по-голям консерватизъм и автократизъм, страната е на път към все по-голямо ограничение на личните свободи, които неизбежно минават през изкуството.

Малко след откриването на голямата изложба на Фрида Кало в националната галерия в Будапеща през юли, десният проправителствен вестник „Маджар идок" обяви, че чрез експозицията се „рекламира комунизъм“. Защото, разбирате ли, някога художничката изповядвала комунистически възгледи, държала портрети на Ленин, Маркс и Мао над леглото си и дори се спекулира (макар и недоказано), че имала връзка със самия Троцки.

Снимка: Getty Images

"Няма да повярвате, но Троцки се появи в Будапеща, този път от леглото на Фрида Кало", тръби вестникът, включвайки изложбата в „черен списък“ на „леви галерии, артисти и изложби“. Медията призовава за завръщане на по-консервативните ценности в културата, тоест такива, които утвърждават унгарския национален дух. Този медиен уклон неслучайно е в унисон с възхвалата за Виктор Орбан, който беше избран за трети път за премиер през април и неведнъж е обявявал „ляво либералните артисти“ за вредни.

Всичко това щеше да е забавно, ако не беше плашещо

Аз самата съм посещавала голяма изложба на Фрида Кало през 2010-а във Виена. Не си спомням в картините да е имало дори намек за комунизъм. Не си спомням и някой да е поставял под въпрос възгледите на художничката и нямах идея, че след 8 години за някое правителство в Европа те ще имат толкова голямо значение.

Единственото, с което съм напълно наясно, е, че голямото изкуство никога не слиза до нивото на чистата пропаганда, която винаги обслужва нечий материален краткосрочен интерес. Голямото изкуство – а това на Фрида е точно такова - гледа много над това. Затова и да се съди за посланията на артиста единствено по неговите житейски убеждения е глупаво.
В България също страдаме от подобен дебат, обкован от неразбиране, липса на усет и цинизъм – и то във връзка с един от най-големите родни поети – Никола Вапцаров. Ако прочетете коментарите за този изключителен автор в който и да е форум (но не и в литературен такъв), ще ви се изправят косите.
Едни не го харесват, защото не бил достатъчно „македонец“, втори го обявяват за „терорист“ и „враг на България“, а за трети неговата комунистическа дейност е достатъчен повод никога да не отворят книга с великата му поезия. Дори някои представители на православната църква подскачат, когато чуят името на „атеиста“. Изводът е, че всеки гледа от своята собствена камбанария към хората на изкуството, съди ги със собствен аршин и ги определя повече като личности (въпреки че те отдавна не са между нас), отколкото като проводници на ценности, естетика, култура.

Табутата над хората на изкуството и тяхната грешна интерпретация съвсем не са нови – някога самият Микеланджело е бил принуден да облече всичките си голи фигури по тавана на Сикстинската капела от морални съображения. Вижда се и как мускулестите му мъже са били превръщани в жени, за да се скрият хомосексуалните послания, които авторът е вложил. Затова и жените по тавана на Сикстинската капела приличат повече на боксьори, отколкото на мадони.
Е, католическата църква е направила каквото може, за да смачка уникалните послания на големия дух и да ги превърне в „универсални“. С малката подробност, че универсални хора няма, както няма и универсални произведения на изкуството – има вечни такива, които се харесват на хората в различни моменти от историческата конюнктура, в различни векове и ситуации, защото тези произведения живеят свой живот. Представете си, че сега някой възрази, че стенописите по Сикстинската капела са расистки, защото в тях няма чернокожи мъже?

Би било също толкова нелепо, нали? А се случва...

Като велик модерен цензор, Facebook също се пробва да демонстрира власт, но доста нелепо, защото посегна именно над вечните, утвърдени произведения на изкуството. Модераторите решиха, че трябва да премахнат от социалната мрежа произведението на фламандския художник Петер Паул Рубенс “Свалянето от кръста”, защото показвало голи части от тялото на Христос. Въпреки, че произведението е част от реклама на фламандската туристическа агенция Visit Flanders (а може би точно заради това, кой знае), цензурата на Facebook се задейства: не трябвало не се показват голотии, дори те да не са от сексуално естество.

Все по-честата намеса на политиката по отношение на изкуството е тревожен индикатор за състоянието на демокрацията по света. Но това не е нещо ново. Затова и не бива да плаши онези, които няма как да се вържат на евтините игри за власт.

Нека приемем тези посегателства като тест за качеството на дадено произведение на изкуството. Като матура за културата, призвана да открехва умовете и сърцата, а не да обслужва силните на деня.

Защото след 100 години стиховете на Вапцаров ще продължават да се четат, а неговите отрицатели отдавна ще са останали в миналото. Защото след 100 години картината „Свободата води народа“ на Дьолакроа отново ще обединява французите, независимо дали циркулира в социалните мрежи или не. И би било прекрасно, ако картините на Фрида все така трогват сърцата на бъдещите поколения, дори те да си нямат никаква представа кой по дяволите е бил Виктор Обран и да не разбират как така в 21 век журналистите все така са копнеели да бъдат част от придворна свита.

Автор: Ема Иванова