Много ранна утрин в планината е - светлината е някъде на границата между деня и нощта, но момчетата от планинската спасителна служба на Витоша вече са станали. Докато вървим с екипа към хижа Алеко отново си преговарям всички въпроси, които трябва да задам на Захари - един от мъжете, които може да спаси живота ви, ако изпаднете в беда във Витоша.

От голямото предверие на планинската спасителна служба се чува глъч, Захари излиза да ни посрещне и веднага предлага да изпием по чаша чай. Пред камината, в компанията на поне дузина доброволци и няколко китари, на които вечер понякога свирят, екипите се събуждат със закачки, истории за следи от мечешки лапи и планове за поредния ден в снежната планина.

Ухае на мащерка и щипка мента - Захари ми подава чаша чай, който е толкова ароматен, че няма никакво съмнение, че е от билки, брани лятото от поляните край спасителната служба.

Докато си говорим за това кои са най-важните неща, които трябва да носим със себе си в планината, няколко човека ни прекъсват, за да го попитат как да организират деня. "Моля те, искам да имаш станция със себе си", казва Захари на свой колега и става да погледне дали всичко е наред с екипировката на друг от доброволците, които днес са на смяна в службата. Когато го питам обаче кой е шефът, той се усмихва и казва: "Всички сме заедно. Няма шефове" и поглежда към фотос на Анапурна в Хималаите, който стои окачен над бюрото му.

Захари е от онези мъже, за които в National Geographic пишат статии със заглавия като "Да опитомиш стихията" или "Извън предела на възможностите".

Аз обаче съм сигурна, че голямата тема е друга. И тя е за човека, който напуска супер добре платената си работа в града и една сутрин просто се събужда и си казва - искам да бъда в планината. Историята е за смелия човек, на когото всички толкова много искаме да приличаме.

"Аз просто превърнах хобито си в работа. Сега съм щастлив, че мога да прекарвам времето си тук, нависоко", казва Захари и се усмихва като мъж, който вече е осъществил една своя голяма мечта.

Разказва ми за планините на Кавказ, за Алпите, за всички върхове, които иска да изкачи, и през цялото време е сериозен, не се долавя грам емоция в думите му. Когато го питам как се лети до Кавказ, какви са полетите, къде се прекачваш, той ме поглежда право в очите и казва: "А, отидох с кола. Исках да разгледам пътя - караш 50 часа и си там."

Докато си говорим, успявам да го разпитам за живота на спасителите, за страховете им, за силата да вземаш важни решения. "Знаеш ли, има нещо много важно, когато трябва да вземеш решение. И това е просто да го направиш. Няма място за чудене. Взимаш някакво решение и после продължаваш да работиш, за да направиш нещата максимално добре. В планинската спасителна служба знаем как да реагираме бързо. Нашата работа е да измислим тактика и да действаме на секундата. Нямаме време за дълго обмисляне и дискусии. Разборът идва след това. След края на акцията."

Захари признава, че часовете, в които екипът разбира, че не са успели да спасят някого в планината, са най-страшни. "Настъпва едно мълчание. Правим важен разбор, опитваме се да извлечем всички поуки. Но мълчанието е навсякъде и се усеща във въздуха. Това са най-страшните моменти в нашата работа. Истината е, че има хора, които някак са се научили да се справят с тези моменти. Те не им минават през душата. Има и такива обаче, които никога не могат да свикнат. Аз имам щастието да съм от втория тип. Това ми помага да запазя отношението си към стихиите. Да усещам романтиката."

Разбира се, има и приказни мигове, когато осъзнаваш, че си спасил живот. Тогава имаш чувството, че летиш. Когато питам Захари какви са първите думи на хората, когато го видят, че идва да ги спаси в планината, той се усмихва и споделя: "Знаеш ли, понякога даже не ги чувам точно какво казват. За мен най-важното е да говорят, да виждам, че са живи. Най-много ме е страх, когато човекът срещу мен мълчи. Това е ужасното. Говори ли ми нещо - значи всичко е наред, аз знам какво да направя, за да го спася."

Няма как да не го попитам и какво трябва да носим в планината, за да сме добре подготвени и да не изпадаме в беда. Като човек, който в себе си обикновено задължително носи само шоколад и чифт ръкавици, и малка аптечка със задължителния Аспирин и няколко лепенки, съм любопитна да видя какво има в раницата на Захари.

Той веднага я донася, отваря я и отвътре се появява цял един свят. Шини, аптечка, лопата, апарат за мерене на кръвно... "Никога не ходя в планината без тези неща. Даже когато не съм на работа, не мога да се възприема като нормален турист."

Всъщност, мисля си, когато работата ти се е превърнала в мисия, в надежда да спасяваш човешки животи, няма как да не бъдеш един ден част от екипа на спасителната служба и после два дни да живееш като обикновен човек. Страстта да спасяваш и да помагаш остава завинаги и е с теб навсякъде. "Аз вече така съм свикнал да живея. Винаги нося всичко със себе си, защото знам какви са опасностите в планината."

Един от най-големите уроци, които Захари е научил досега в работата си обаче, е, че планината винаги може да те изненада - независимо колко си добър. "Може да си с най-добрата екипировка, да имаш зад гърба си много трудни изкачвания, но ако някой ми каже - мен планината не може да ме изненада, аз вече знам, че този човек не е истински планинар. С планината трябва да можеш да общуваш. Трябва диалог. Ако си мислиш, че си много подготвен - нямате какво да си кажете с нея."

Докато се суетим и правим снимки с екипа навътре в сърцето на планината, Захари ми казва, че има един любим израз, който научил от великите алпинисти и той е, че в планината се ходи с приятел. Затова и той казва, че е най-добре да си имате компания, когато тръгвате към планината. А ако се случи нещо лошо, най-важното е да не се оставяте на паниката. "Притесниш ли се, започваш да хабиш излишна енергия в желанието си да се справиш със ситуацията и това е много опасно, защото в един момент се сриваш физически. Само преди 3 дни се изгубих на 200 метра от планинската спасителна служба в една страшна мъгла. Минаха едни 5 минути, преди да си кажа - чакай сега, спокойно, ще се справиш."

Захари разказва, че много хора го питат какво да направя, ако се случи еди какво си в планината. "На всички им отговарям по един и същи начин. Направи така, че да не става белята. Това е важното."

Всъщност часовете, които прекарвам в спасителната служба, докато правя този материал, ме карат да се замисля сериозно за истинските мъже и за онази изчезваща порода личности, от които имаме такава нужда днес.

Защо ви разказвам всичко това ли? Защото смятам, че всички ние имаме нужда от вдъхновение. От истински истории, които като хапче Аспирин да излекуват самодоволството ни и да ни накарат да се замислим колко свои мечти сме постигнали, колко човешки животи сме спасили и имаме ли смелост да се изправим лице в лице със стихиите.

Защото, колко мъже като Захари познавате? Сигурна съм, че не са много.