Автор
Пепа Попова - Пепита

Вратата на сърцето ми отново е широко отворена за Коледа

Oбикновено живея от лято до лято, защото мразя зимата и снега, и купищата дрехи, с които се увивам и все ми е студено, НО обожавам Коледа и обичам, не – буквално съм луда по коледните клишета!

Всъщност адски ми е хубаво да слушам до безкрай най-досадните коледни песни и да си ги припявам. Постоянно и навсякъде искам да слушам Last Christmas на Джордж Майкъл (със сигурност не е случайно, че си отиде точно на Коледа... и, не - няма да бъде забравен!).



Едвам чакам да дойде декември, за да извадя коледната елха и да започна да я редя с вниманието на сърдечен хирург. Децата ми имат право само да подават топките и да разплитат кукичите, за да не нарушат добре обмислената концепция за украса и цвят. И не, не коледната звезда е неизменната играчка в елхата ни (защото тя се мени по цвят и вид според споменатата дизайнерска концепция за годината), а баба Пенка - ангелчето, което носи името на любимата ми баба – МОЯТА БАБА.

Именно то първо намира място на елхата година след година, независимо от избрания цвят, тенденция за украса и концепция. И тя няма да бъде забравена! Защото споменът за нея от разказите ми ще остане и с децата ми заради ангела на елхата.


Не обичам да правя сладкиши, защото не са толкова полезни и защото са достатъчно пипкави, НО коледни сладки мога да рисувам до три и половина през нощта. Нямам идея откъде получавам това търпение да смесвам боички, да цапам ръцете си до лактите, но определено изпадам в някакъв вид нирвана, докато се плескам по нощите всяка година.

Нямам нищо против отново да гледам "Сам вкъщи" 1 и 2 и всички останали коледни класики по 88 пъти, особено ако около мен ще се суетят мъжа ми и децата ми, мама и татко, току що дошли от Ямбол за празника с всевъзможни продукти – от брашното, през тиквата до виното на татко... (сякаш в София магазини за храна няма или сякаш ни чака Виденовата зима).

Обожавам деня на Бъдни вечер – настъпва такава прекрасна еуфория от сутринта и въпреки, че знам почти по минута и секунда кога и какво ще се случи, не преставам да го очаквам с нетърпение и да му се наслаждавам...

Вече го чакам и знам точно как ще премине: Независимо от факта, че хладилникът и всички шкафове на кухнята ми едвам побират всичко, донесено от “провинцията” ден преди това, докато стана и изпия кафето си, мама ще е изпратила татко до пазара и магазина поне още 5-6 пъти. Орехите вече ще са начупени, тиквата настъргана, а мама вече ще е разстлала корите за най-ароматния тиквеник с канела. За пореден път, без грам досада, ще свари жито, като знае, че само тя ще си го яде, защото никой друг в къщи не го обича. И така едно по едно, с напредването на деня, в поне 7 тави и 5 тенджери ще се появяват и боб, и най- вкусните постни сарми по рецепта на другата ми баба със синя слива вътре, и червени чушки (любимите на мъжа ми), и ошаф, и най- вкусната содена питка. А аз, като децата ми, на които им е позволено само да разплитат кукичките и подават топките при декорацията на елхата, ще правя същото в кухнята – ако мога нещо да подавам - ще подавам, ако не - ще гледам поне да не преча на това свещенодействие, което извършва мама всяка година.

И къщата ще оживее от толкова много аромати, звуци, закачки, дори понякога малки забележки от мама към татко или към мен, от мен към децата ми или мъжа ми (знаете ни жените – все намираме за какво да мърморим) ... Обичам дори малките кавги в този ден – всичките.

Аз ще извадя най-хубавите чинии и прибори и ще се опитам да аранжирам масата по-добре и от професионален сватбен агент... и себе си “ще аранжирам”, и децата си, и всички вкъщи ще се опитам да стилизирам. Чудя се как ме оставят да правя това безобразие с тях без да роптаят вече поредна година?

И след снимките за спомен, най-накрая ще приседнем край трапезата, ще благодарим на Господ за храната и татко ще разчупи погачата, а майка ще му дава невидими за никого другиго знаци с очи къде точно е паричката в питката, за да направи така, че "случайно" да се падне на децата.

Ще се натъпчем с храна и ще пуфкаме един през друг. Ще се опитаме да минимизираме ефекта от преяждането с танци от 80-те и 90-те, ще пеем песни на Лили, Филип Киркоров, Бийтълс, Джордж Майкъл.... Ще се чуем със сестра ми и малките човечета в Холандия, за да може поне за кратко да сме всички заедно. Ще си спомним и за хората, които ги няма вече.
Едвам ще дочакаме да стане полунощ, за да разкъсаме хартиите на подаръците, ще се прегръщаме и ще казваме, че точно този подарък е това, за което сме мечтали винаги.


Обожавам го този ден и искам да преминава точно по този начин още дълги години. Сигурно точно този ден в тази му последователност е определението за ЩАСТИЕ.

Вратата на сърцето ми отново е широоооко отворена за Коледа!