ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЯНА СТОЯНА

Тя е смела, саркастична, забавна, с невероятно чувство за хумор, а животът ѝ е истински низ от невъобразими приключения. Яна Стояна ни разсмива и разчувства всеки месец по два пъти, а при нужда и по-често. Тя е нашето лекарство против скуката и тъгата. Приемаме я като хомеопатия, но я познаваме и знаем, че може да действа и като мощен антибиотик – стига да има необходимост от това. А коя е Яна Стояна? Това сега ще запазим в тайна. Когато моментът настъпи, първо на вас ще кажем, нашите любими читатели. А до тогава? Специално за вас – Яна Стояна.

Денят ми започна климактерично. Главата ми се върти в неправилна посока, обратно на света и ми отмъщава с нечестиви мисли. Трябва да ставам за работа, но земното притегляне към топлия креват не иска да ме пусне. Сядам на леглото и бавно, но сигурно се нервирам. Не конкретно, а по принцип. Лошо ми е, жена съм, значи и на другите ей сега ще трябва да им стане зле. Оглеждам се с кръстосан поглед – спалнята е мор, в детската е свлачище, а холът прилича на вторничен ден след селски пазар. Отвътре почвам да клокоча, но съвестта ми се обажда и временно отлагам нападението над спящите. Зашляпвам към кухнята (отмъстително ритам нещо на пода, което се оказва ученическа раница). Вия на умряло, всички са будни и неразбиращо ме гледат. Клапанът на търпението ми е избит тотално и почвам директен артилерийски обстрел, канонада без прекъсване с вадене на факти и небивалици от две поколения назад, заплахи на фалцет и силно ръкомахане.

В средата на стаята съм въплъщение на чистото зло в ярко жълта пижама на бели маргаритки. Децата се завиват презглава, докато бурята отмине, прекрасно знаят, че е най-добре да ме оставят да изпусна парата. Благоверният ме поглежда тежко и смръщено се плъзва към кухнята, почти левитирайки над паркета. Очите ми вече изхвърчат, в безсилен яростен бяс мятам първото, което ми попадне (оказа се тетрадка, после трябваше да я лепя) и с вой на валкирия връхлитам в светая светих… Напрежението спада, кухнята е моят храм. Само тя е подредена, чиста и ухаеща. Тук прекарвам почти цялото си време, тя е моето работно място и утеха в труден час, извор на вдъхновение и помирение за всеки член на нашето семейство. Вдъхвам аромата на току-що сварена и невъобразимо благоуханна Лаваца, която блести на масата в любимата ми чаша. Благоверният ми е хванал цаката отдавна.

- Какво си яхнала метлата в тоя нечовешки час?

Опитвам да отговоря, но устата ми се отваря като риба на сухо и не издава звук. Искам да му отговоря, но не мога. Всъщност, мога, но не искам. Не искам да хленча за това,че ме е страх от старостта, от грозотата. Че не искам да се чувствам безпомощна, оглупяла и висяща като белег на врата на децата. Ужасявам се да не остана без работа, да не се разболее някой, да не попаднат децата в лоша среда, защото после как ще ги измъкваме, защото… И още милион такива „ако” и „защото”, които напират да се измъкнат предателски от съзнанието ми (то да е съзнание като хората, ми то шашаво). Единственото, което излиза от мен са няколко сълзи, постепенно преминаващи в хлипане.

- Я стига си мислила глупости. (Любимият знае, че в главата ми е хаос от най-лошото, царица съм на трилърските сценарии и изобщо не е нужно да му обяснявам, каквото и да било. То винаги ще е с пъти по-страшно от това, което той предполага).
Стоим гушнати до масата, а зад мен се чува гуреливо гласче:
- Бурята свърши ли?
- И да оправите къщата, да я олижете направо! – врясвам за всеки случай. Тутакси долитат два сладки отговора:
- Ама днес ли?
- Е не може ли само нашата стая?
- Не може! И да не пропуснете тоалетната!

Сряда е. Ден за работа и за училище. Заплахите ми са като вятър в пустиня – вие и носи пясък, но няма какво да събори или закачи. До събота има много време. Ядът ми ще премине, настроението ще се оправи и почти е сигурно, че сама ще си яхна прахосмукачката. А сега ще си изпия кафето и ще погушкам още малко любимия. Той за всеки случай ме държи здраво.

Яна Стояна