Хей, хора. Как сте? Носите ли новите си дрехи, казвате ли на хората до вас че ги обичате, обръщате ли внимание на децата си, на жълтите листа по дърветата, на себе си? Не подминавайте малките неща. Защото идва един момент, в който рязко разбираме и че сме смъртни, и че сме слаби, и че сме някак безсилни пред Вселената и нейните замисли. И тогава само човещината може да ни спаси. Или да ни омиротвори.

Защо пиша подобни глупости ли? Днес майка ми направи криза. Вдигнала кръвно. От купищата лекарства направила криза - стомашна, гастритна. И започнала да повръща. Тя е слаба жена. Е двучасовото повръщане я изтощило дотолкова, че паднала на земята. И ни напред, ни назад. А кръвното е високо. Успя да ми се обади по телефона. Излязох от работа, отидох до жилището й и мъките започнаха. Дадох хапче за повръщане, опитах се да дам за кръвно - повърна всичко. Втори опит - пак неуспешен. Не мога нито да я облека, нито да я вдигна, нито да я кача в такси и да я заведа в болницата.

Логично звъня на 112. Оттам ми обясниха, че кръвното всъщност не било толкова високо, имало много спешни случаи, да се опитам да се оправя сама.

Опитах. Неуспешно. След един час опити и продължаващо повръщане от нейна страна, направих втори опит да звънна на Бърза помощ. Разговорът се повтори. Отново ми обясниха, че е твърде бавно и почти невъможно да ми изпратят екип.

Продължих да опитва сама. Прочетох в нета няколко статии, в които се препоръчва да натискам определени точки на тялото, за да опитам да понижа кръвното налягане. Натисках. Пред мен тя стоеше като купчина кокали с дънки и блуза. А аз съм безсилна. И явно безгласна, щом никой не ме отрази като човек, който се нуждае от помощ.

И тогава се ядосах. Отново позвъних на Бърза помощ. Три часа след първия ми опит. Този път, докато жената се опитваше да ме убеди, че трябва да се справя сама, защото има много катастрофи, деца, които чакат, аз вметнах в разговора, че като журналист постоянно пиша за хора, оставени да умрат, защото не са дочакали линейката. И тогава се надигна истинска вълна от гневно отношение. Жената отсреща се разкрещя, че в техния център "журналистите не са на почит", защото не ги представят в добра светлина. Каза да не я плаша и да не я притискам. Аз не я плашех. Не, плашех я. Защото в този миг имах само това. Една жена на леглото, която изчезваше. И моят последен коз да привлека вниманието. Майка ми е на 71 и това моментално отказваше диспечерката да запише адреса ми. Но сега, след като споменах тази думичка "журналист", след като ми крещя 10 минути, тя все пак записа адреса. Каза ми, че ще чакам. Ами ще чакам. Аз и без това друго не можех да направя.

Чаках час и половина. И реших, че всъщност линейката няма да дойде за 71-годишната ми майка. И бях готова на отчаян ход. Обадих се за такси. Казах й, ставай, ще те влача до улицата. Все ще е по-добре от това да седим тук и накрая да умреш от нищоправене.

И тогава, докато чаках да ми намерят такси, защото разстоянието не беше голямо и явно никоя кола не искаше да поеме курса, дойде линейката. Никога не съм се радвала така на някой, както в този момент се зарадвах на младия доктор, който дойде. А той беше сякаш от друго измерение. Мил, внимателен, обясняващ, спокоен. Не бързаше. Седна земята до леглото, заговори спокойно, докосваше я някак успокояващо. Невероятен. Все едно Господ го беше изпратил, не жената от 112.

Нямам думи, с които да благодаря. За него. Две инжекции и тя вече не дишаше тежко. Половин час по-късно все пак успях да извикам и такси. След леко интимен разговор с диспечерката, в който й обясних, че става въпрос за болен човек и краткото разстояние не е проблем, ще платя повече.

Но най-хубавото от всичко, хора, беше, че в тези 5-6 часа приятели ми писаха, звъняха, подкрепиха. Една приятелка предложи да вземе сина ми от училище, колежката ми пое дежурството в офиса, а друга ми звъня да ми каже, че дори и през нощта мога да звънна, ако ми трябва помощ.

Надявах се да не ми се налага отново. Да звъня на 112.

Знам, че няма коли. Знам, че няма лекари. Но най-лошото е, че нямаме човещинка в сърцата си. Нямаме онази искрица божествена, която да ни кара да бъдем добри. Лекарят, който все пак дойде, едва ли получава повече пари от останалите. Не беше нито със скъпи обувки, нито със скъп часовник... Но беше Човек. Голям човек. За него фактът, че пациентката му бе 71-годишна жена не означаваше, че е "бита карта" и не заслужава внимание. Можеше да дойде, да й хакне две игли и да си тръгне, бързащ за следващия случай. Но не. Той беше мил, беше внимателен. Ето това ни липсва. Да вършим работата си с любов. Заплатата не ни прави хора. Не. Важна е, но не тя ни дава онова, за което сме дошли тук на Земята.

Това е, хора. Носете си новите дрехи. И обръщайте внимание на малките неща. Защото животът е гадно куче. И ни захапва до смърт, когато най-малко очакваме. Но ако до нас има хора, всичко е по-лесно. Дори най-лошото.