Темата за сбогуването с родината в търсене на по-светло бъдеще е сред онези, които винаги пораждат полемики. Докато едни са на мнение, че в чужбина, далеч от байганьовщината, ги чака по-добър живот, други ревностно защитават България и позицията си - да съсредоточим усилията си не в това да напуснем държавата си и да се устроим другаде, а да работим за нейния просперитет и този на обществото ни.

Ние няма да изказваме лично мнение по темата, а ще ви представим това на една млада дама на име Антония Симова, която решава да учи и работи в България. Вижте как тя мотивира избора си в следващите редове.

(Текста публикуваме без редакторка намеса.)

Опитвам се да преглътна сълзите си и да се усмихна. Намирам се на Терминал 2 и се разделям с човека, в когото се влюбих за отрицателно време.

Запознахме се на сватба – нечия друга любов даде началото на нашата. Искрата се запали още на дансинга, на другия ден последва първата среща, после онзи поглед, който казва „искам да те целуна“, и после първата целувка. Обстоятелствата обаче не са обикновени. Защото след още шест дни Станимир си замина. От 20 години той живее отвъд Океана заедно с цялото си семейство. Само за два дни, прекарани с него, говорих за България повече, отколкото съм говорила за родината си с месеци. В разговорите си с него не скрих негативните страни на атмосферата у нас – всички знаем, че те са тук – и именно за да се справим с тях, са ни нужни интелигентни и мотивирани българи, които са наясно каква е обстановката.

Разказах му за летните кина, които толкова обичам и провеждаме все по-често в цялата страна, за организации като „Спаси София“ – дело на инициативни граждани, за мотивацията на младите хора, които познавам. Разказах му за плана ни с най-добрата ми приятелка да си отворим книжарница в Студентски град, защото, странно или не, такава липсва там, както и за мой приятел, който спечели шестцифрена сума от лотария, купи си земя и се премести на село. Този приятел е на 22 години. Показах му къде се учих да карам колело и все пак не успях да се науча, както и любимата ми фигура на четящото момиче зад ректората на Софийския университет, която винаги успява да ме накара да се усмихна. Разходихме се в парковете, които вече имат и нощно осветление. А по пътя си се натъкнахме на десетки улични музиканти, които не очакваха монети, а просто свиреха за удоволствие пред тълпите.

Не се стремях да говоря за България, но различията ни в средата на живот и неговият път все ни водеха към тази тема. Не се опитвах да го убедя, че трябва да се върне или че тук е по-хубаво от там. Не вярвах, че има смисъл да го правя, защото съм имала контакти с много емигранти, които са крайно негативно настроени към България и не се вслушват в ответното мнение. Просто, инстинктивно или не, вложих своята емоция и показах своя свят на човека, когото усетих близък след само 20-минутен разговор в малките часове на нощта.

Колкото и да се стремя да бъда реалист, когато говоря за България, няма как да не бъда емоционална, защото родината е емоция. Защото родината е първите ти седем години, детските бели и мирисът на печени чушки без значение дали ги обичаш или не. И когато говориш за България, това надделява пред корупцията, престъпленията, мръсния въздух и счупените плочки по тротоарите. Защото корупцията не се среща само тук, но само тук може да те посрещнат след дълъг път с отрупана с храна маса и топла питка. И само тук никой не би те погледнал все едно си чужд. Защото само тук ти не си.

Със Станимир продължихме да си говорим и след като се върна в Калифорния. Малко по-късно той каза, че ще дойде отново, за да посрещнем заедно новата година. Тези две седмици бяха невероятно хубав дълъг миг, но все пак миг. Заведох го на представление в Народния театър, а той се изненада, когато видя пълната зала и когато разбра колко постановки приблизително се играят за един театрален сезон в София.

Изненада се и когато му казах, че имаме фондова борса и че вече съм ходила на семинар за криптовалутите, които той смяташе, че тук се познават наравно с китайския език.

Темата дали аз бих могла да живея в Щатите почти не сме я водили. Попита ме това на първата ни среща, а после вече бе излишно, защото той усети колко свързана съм с всичко тук. И свързана не толкова с хора или места, колкото с онова труднообяснимо желание да се инатиш и да постигнеш нещо напук на стереотипите и мнението на масата. Да искаш да ти е трудно и въпреки това да успееш. Да, признавам си за онази лудост, която притежава и Дон Кихот (за щастие, не чак в такива размери), но аз знам, че не съм сама в това свое желание. Пък и нека да не забравяме – „Лудите, лудите - те да са живи!...“.

Заобиколена съм от приятели с мнение, гражданска активност, идеи и планове да се развиват тук – да работят тук, да учат тук, да създават семейство тук и да се стремят България след десет години да бъде една по-добра България от днешната. Със сигурност може и да е просто късмет, че попаднах сред такива хора. Всъщност смятам себе си за голяма късметлийка, защото бях възпитана с ценности и способност да уважавам традициите ни и усилията на хората тук. Благодарна съм, че бях научена да се гордея, че съм българка без да е нужно да използвам думи като патриот. И искам така да бъдат възпитавани и моите деца. Да растат тук, където няма да се притеснявам да ги оставя да поскитат с приятели навън или да си играят в градинката до дома ни, а те ще успеят да се насладят на едно истинско детство.

Но кой ли млад човек не иска да победи корупцията, неправдите, да запази принципите си и да направи положителна промяна в света, който го заобикаля? Сигурно има и такива, но са малко. Почти всеки иска, но не всеки е готов на действия. Под действия не разбирайте преврати и всекидневни протести, а малки стъпки в собствения ни живот, от които да започнем да усещаме разлика като това всички да отидем да гласуваме на избори и това да подкрепяме по някоя и друга важна инициатива. И съм убедена, че целите и желанията ми не са утопични, а просто изглеждат далечни, защото свикнахме да приемаме, че нищо не може да се направи, свикнахме да се оплакваме и да говорим за трудностите ни. Но всъщност има смисъл не да говорим за проблемите, а за решенията.

Ние сме нация с голям потенциал и имаме възможност да напреднем изключително много в следващите няколко години. И това не е само мое мнение. През последните три десетилетия миграцията достигна много високо ниво, но въпреки това стандартът на живот започна да се покачва, а икономиката ни – да се развива, докато днес стигне до състояние, в което все повече чужди инвестиции влизат в страната, а все по-малко я напускат.

Наша е задачата да направим света около нас такъв, какъвто бихме го харесали. Наша е задачата да се събудим и пожелаем добър живот, да знаем, пазим и ценим правата си. Наша е задачата да докажем, че в нас има огромен потенциал, сила и амбиция да бъдем уважаваща се и уважавана нация. Аз наистина искам да се справя с тази задача и смятам, че съм започнала да го правя. Това иска и човекът, който обичам.

Нямам статистика колко напуснали българи се връщат след години. Имам пример и той е най-сладкият и най-важният за мен, защото именно Станимир иска да се върне и да започне нов живот тук. Заедно да изградим нещо свое, заедно да ни е трудно и заедно да стигнем до успех. И след време заедно да живеем на по-добро място.