Автор
Веселина Петрова

Приятели, благодаря, че ме спасихте от лудостта на карантината

Сега светът се отваря. Работи вече почти всичко - дори моловете, заведенията, парковете. Но имаше един момент, в който животът ни беше тотално закрит. На вратата му стоеше табела „Затворено”. Без посещения, срещи, смях, женски приказки, коментари.

Да, светът вече е дигитален. Да, има куп други начини да се видите и чуете. Но не е като да се засмеете на живо. Да си чукнете чашите за „Наздраве”. За социално животно като мен, което не може без срещите и разговорите с любимите хора, това беше малък ад.

И тогава отново преоткрих приятелите си. Тези, които не ги беше страх да се срещнат с мен и със сина ми. За да се разходим на чист въздух край водопадите, да подишаме пролетен прашец заедно с пчелите, да поемем дозата слънчеви лъчи. Приятелите, които не ги беше страх да ме поканят в дома си, да споделят с мен радостите и болките на живота. Защото тя, карантината, го спря, но нали трябваше да продължим да дишаме? Да мислим, да чувстваме, да обичаме?


Затова днес аз благодаря на всички онези приятели, които ме спасиха от ужаса на самотата, страха, недоверието и прегарянето.

Благодаря на момичето, което ходеше с мен километри из града, за да си побъбрим като жени и да не загубим форма след лежането и стоенето пред компютъра. Приятелката, която чете много и с която обсъждахме всяка теория на конспирацията, свързана с виновника за изолацията, споделяхме мисли и тактики за мъжете, коментирахме как да оцелеем, как се чувстваме, какво ни тормози. Приятелка, с която се познаваме от гимназията и която с всяка среща припознавам като човек, на когото мога да имам пълно доверие.

Благодаря на жената, с която всеки ден в 9,00 сутринта се чувахме, защото тя бе от рисковата група на пенсионерите и спазваше карантината. Но стоеше на телефона с часове, докато изливам своите мисли и чувства. А после мъдро даваше съвети. Споделяше с мен новини и мисли. Тя беше моят психотерапевт в трудното време на неработенето и неизлизането. Имахме напълно противоположни мнения за ситуацията, но винаги намирах в нейно лице подкрепата, която ми беше нужна. Почти като телефон на доверието.

Благодаря на мъжа, когото срещнах случайно в мрежата и с когото три месеца си пишехме всеки ден, говорейки за любов, опознавайки себе си и телата си без грам докосване. Толкова е сладко! Да се събудиш с едно „Добро утро” и да заспиш с „Лека нощ” от един напълно непознат и в същото време толкова близък човек, към когото усещаш, че нещо те влече, както траулер рибарска мрежа. И накрая, когато се срещнахме, осъзнах, че интуицията ми не ме е подвела нито за миг. Че тялото ми реагира на неговото така, както душата ми реагираше на виртуалното му присъствие повече от 60 дни.


Благодаря на майката, която излизаше с мен, за да си играят децата ни. И за да не полудеем всички заедно. Приятелката, която опознах за три месеца толкова добре, колкото за 20 години познаване не бях успяла. И която ми стана толкова близка. Защото е донякъде също като мен, макар и коренно различна. Самотна майка с малко дете, бореща се да оцелее в мъжки свят, в който майките и майчинството са изпратени в трета глуха. Майка, която работи, за да си плати сметките и прави така, че детето ѝ да расте щастливо – въпреки и напреки на системата.

И сега е ред да благодаря на себе си. Че въпреки моментите на лудост и забързания живот, който водехме преди, съм успяла да съхраня близо до себе си тези прекрасни хора. Благодарение на тях аз оцелях в тези три месеца – физически и психически. Т.е. така да се каже „не изтрещях”. Останах си същата усмихната и здравомислеща жена, каквато бях в началото.


А вие? Има ли на кого да благодарите за подкрепата в дните на изолацията? Ако има, не забравяйте да го направите. Защото приятелите са тези, които ни спасяват в трудни моменти като този. Не държавата, не работата... Приятелите. На тяхното рамо се плаче най-лесно, те подават ръка, когато ни трябва подкрепа, работа, малко зрънце надежда. Сега и завинаги.

Защото понякога е толкова трудно да продължим да бъдем Хора. А имаме нужда един от друг. Имаме нужда да намираме опора. И приятелско рамо. За да излезем от дупката. За да стъпим отново здраво на земята. И за да продължим напред, по-силни и без излишен товар в мислите.