Това искрено писмо е било публикувано от 29-годишната Т. във форум за психология. Тъй като темата днес вълнува мнозина, ние решихме да ви представим текста, допълнен с коментар от психотерапевт.

„Наскоро в едно списание вниманието ми грабна заглавието за работещите жени – защо те се страхуват от успеха. Аз съм работеща жена и имам много сложни взаимоотношения с успеха. Купеното списание този път не ме разочарова. Статията ме впечатли и дори ме вдъхнови да напиша това писмо.

Основната идея беше, че обществото предлага на съвременните жени предизвикателство, което те отказват да приемат заради вътрешните си комплекси („комплекса на Пепеляшка“), нежеланието да носят отговорност („омагьосано подчинение“), чувството за вина пред семейството и общоприетите стереотипи. Иначе нищо не спира съвременните работещи жени да се стремят към кариерен ръст…

Как пък не! Аз съм директор на клон на голяма компания, на 29 години съм. Завършила съм университет. Омъжена съм от 9 години, имам тригодишна прекрасна дъщеричка. В семейството ни разполагаме с две модерни коли (отговарящи на статута ни), страхотно обзаведен тристаен апартамент и дори свой парцел, на който тази година планираме да построим къща. Обиколила съм половината свят по работа и мога да си позволя почивка там, където посоча на картата. През последните пет години моята „пазарна стойност“ се е увеличила пет пъти. С мъжа ми издържаме напълно своите пенсионирани родители, освен това аз плащам разходите по лечението на парализирания си баща. Всичко в живота си съм постигнала сама – не съм била протеже на никого, нито една материална вещ не съм получила като подарък…

А сега обратната страна на монетата. Всяка сутрин започвам деня си с 4 глътки поливитаминен комплекс, иначе не мога да се вдигна от леглото (обикновено ставам в 06:20 ч., за да стигна навреме в офиса). През деня изпивам до пет кафета и изпушвам кутия и половина цигари. Вкъщи се прибирам към 10-11 вечерта. В събота (ако не отида пак на работа) спя минимум до обяд. На детето му е забранено да ме буди, „иначе мама ще бъде уморена и лоша“. Въпреки това щом звънне алармата, аз се събуждам – немислимо е да не го направя. Вечер не мога да заспя, ако не съм пила успокоително. Отпуска си взимам веднъж годишно (две седмици) и телефонът ми пак не спира да звъни… С всяко следващо издигане по кариерната стълбица ми се налагаше да се разделя с нещо. Когато постъпих на първата си сериозна работа, престанах да се занимавам с хобито си (скулптура и рисуване). После започнахме да се виждаме по-рядко с приятелите и роднините (поздравленията за празници по телефона и обещанията да дойдем на гости постепенно се сведоха до нула). После отпадна фитнесът. Сега с ужас осъзнавам, че виждам детето си по половин час на ден, плюс всеки (често непълен) неделен ден. При това съм склонна с дъщеря си за ръка да мина през магазина или да я оставя да чака, докато си правя маникюр. Едва ли може да се говори за качествено общуване родител-дете. Работата ми краде не само от времето, но и от душевните сили.

Няколко думи и за шефа ми. Той е с една година по-млад от мен и като цяло не е по-добър от мен в нищо. Когато го видях за пръв път, ми хрумнаха две мисли. Първата: „Ще видим занапред защо именно ти заемаш този пост“. И втората: „Колко странен лилаво-зелен цвят имат кръговете под очите му…“. След като поработих един месец под ръководството му, мога да кажа следното – не дай Боже той да напусне, не дай Боже! Нито аз, нито другите му преки подчинени бихме се радвали да заемем мястото му. Защо ли? Не си мислете, че високият пост включва само страхотна кола, личен кабинет, огромна заплата и бонуси. Така смятат онези, които виждат големи шефове само по сериалите, в които основното занимание на началниците са аферите със секретарките. Аз не знам нищо за личния живот на началника си и не съм наясно какви енергийни напитки и успокоителни медикаменти предпочита той.

А сега търся отговор на въпроса си какви вътрешни комплекси ми пречат да се издигна на следващото ниво по кариерната стълбица? Правомерно ли е моето чувство за вина пред детето и по какъв начин може да ме утеши идеята, че това чувство не е конструктивно? На вдовица, плачеща на гробищата, никой не ѝ казва, че сълзите ѝ са неконструктивни…

Общо взето статията засегна болезнени за мен проблеми – мястото на жената в съвременното общество, нейния избор, затрудненията ѝ и начините за борба с тях, поддържането на емоционалния фон, намирането на сили. По мое мнение жените покрай мен правят кариера и не се страхуват да дерзаят. Пречат им не вътрешните проблеми и комплекси, а състоянието на обществото. И нека не говорим за „Европа“ – хората на Запад работят три пъти по-малко интензивно от нас. Онази работа, която върша аз с две мои асистентки, моя колежка от Германия прави с отдел от петима служители. Същата моя колежка има чудесна безплатна детска градина на две крачки от къщи и една бавачка. А аз имам две бавачки и платена детска градина, струваща ЛУДИ пари – защото само на частници мога да се доверя. По-точно, само от частници мога да потърся отговорност, ако стане нещо.

Какво казва шефът…

50 % от съвременните началници признават, че се чувстват дотолкова изтощени, че силите им стигат само за работа и сън.

30 % усещат, че нямат пълен контрол над живота си.

20 % казват, че заради стреса не могат да се наслаждават пълноценно на живота си.

76 % изпитват желание да прекарват повече време със семейството си.

Моята немска колежка си почива 28 дни в годината. Работи по 8 часа на ден, има хоби и спортува. Тя знае след колко точно години ще си изплати кредита за къщата и какво бъдеще я очаква след пенсиониране. Аз пък изобщо не съм сигурна, че влагайки купища време, пари и сили за построяването на нашата къща, с мъжа ми няма да се чувстваме там самотни на старини. Кой знае, може пък дъщеря ми на 18 да каже „Извинявай, мамо, аз не те познавам и не ми трябва къщата ти. Ти не беше до мен през най-важните моменти от живота ми, защо смяташ, че аз трябва да намирам време за теб сега, когато на старини се нуждаеш от мен? Аз имах нужда от теб, а не от тази къща“.

Потребителското общество принуждава жените да работят, а мъжете вече отдавна нямат нищо против това. Те са се отърсили от всички възможни отговорности – за децата си, за жените си, за своя личен път и за кариерата си – и само се радват, ако партньорката им бачка наравно с тях или дори повече. При това, натрапвайки ни стереотипа за желаната кариера, обществото не ни освобождава от други задължения и стереотипи – като майки и съпруги. Социумът бърза да ни укори, ако отказваме да родим дете или не прекарваме време с децата си, ако не умеем да готвим или в домовете ни цари хаос. Ако пък, не дай Боже, напълнееш, не успееш да си направиш маникюр или носиш старомоден костюм, вече няма на какво да се надяваш.

Много ни е трудно. При това чисто физическото натоварване от тежката, равностойна с тази на мъжете работа, е нищо в сравнение с психологическия натиск. Защо никой не пише за това? А пишат, че чувството ми за вина пред детето е неконструктивно. Благодаря много, това го знам.

Обяснете ми как да живея с това чувство. Как живеят с него другите. Защо не започнете с обсъждане на това какво е женската кариера като цяло, нужна ли е и колко ни струва? Не мисля, че кариерата трябва да се разглежда като абсолютно благо за всички, като нещо, към което всички ние трябва да се стремим“.

Коментар от психотерапевт:

Рядко се случва човек да осъзнава толкова ясно проблема си, намирайки се вътре в него. Т. не се опитва нито да се скрие, нито да се оправдае, нито да се примири с положението на нещата. Дисбалансът между кариерата, материалното благополучие и личното щастие е не само актуален в съвременното западно общество, но и води до дълбоки и резки промени в живота на жената – променят се жизнените ценности, видоизменя се емоционалният живот, стават дори физиологични метаморфози (промени в обмена на веществата и месечния цикъл, първото раждане става на по-късна възраст…). Жените постепенно заемат мъжката ниша в обществото и това неизбежно влияе на личностното им развитие. Всичко това по един или друг начин го усеща всяка работеща жена.

Но в какъв капан попада тя?

На нея ѝ е трудно да се съгласи да получава по-ниски доходи – парите са необходими, за да избере най-доброто за децата си, да осигури достоен живот на родителите си, да живее в комфортно жилище, да има възможност да пътува, макар това да свежда до минимум общуването с детето, с близките хора и най-вече със самата себе си. Тя не е в състояние да приеме всичко такова, каквото е, и да се радва на живота, не понася да слуша изтъркани съвети. Струва ѝ се, че е в безизходица или по-точно, че изходът е само един – да продължава напред все натам, затъвайки все по-дълбоко…

А има ли друго решение?

Днес много хора търсят своеобразен „механичен“ баланс между семейството и работата, между личната реализация и гледането на децата… Но този баланс изисква от нас компромиси и жертви, а и проблемът не е в баланса. Пред жената се откриват колосални възможности за развитие, но тя личностно не успява да е в крак с тях. Моралната ѝ дилема и чувството за вина са свързани не само с това, че тя не посвещава достатъчно време на детето си, но и с това, че ѝ е по-интересно да се намира на друго място – на работа. Но ако и в работата, и в бита използваме най-нови технологии, може би трябва и с децата да спрем да общуваме по стария начин? Превръщането на вътрешния свят на човек в не по-малко амбициозен и интересен проект от кариерата изисква не само развитие, но и истинска трансформация, метаморфоза на личността. Само ни се струва, че времето ни е ограничено – всъщност винаги можем да намерим място за важните неща в живота си.