"Коронованият ангел на България" – така са я наричали някога. В историята обаче тя остава известна като Елеонора - царица на българите. Това, което отличава тази изумителна личност от други владетелки и с което остава в паметта на поколенията, са нейните изключителни качества и добродетели, с които малко хора през онези времена и днес могат да се похвалят.

Коя всъщност е Елеонора? Да се върнем назад във времето и да проследим вълнуващата история на един необикновен и велик живот, посветен на хуманната помощ и милосърдието.

Портрет на царица Елеонора, 1908 г, художник: Георги Евстатиев

На 22 август, през далечната 1860 г., в замъка Требшен, днешна Полша, в дома на самия принц Хайнрих Ройс и принцесата Луиза Грайс на бял свят проплаква едно момиченце - Елеонора. Благородният произход позволява на малката госожица да получи добро образование, да се научи на стил и обноски, на отношение и ценности, които един ден ще я превърнат не само в една истинска дама, но и в една от най-впечатляващите и благородни фигури в историята на България.

Епохата, в която тя израства, събитията, на които тя е свидетел, вдъхновява много жени от нейното поколения да посвещават живота си на другите по примера на именитата британка Флоранс Найтингейл – състрадателна жена с изключителен интелект и смелост, която по време на Кримската война се грижи за ранените и умиращи войници, създавайки училище за „милосърдни сестри“ - първоначалното название на съвременните медицински сестри. Те изучавали тайните на медицинската наука и самоотвержено отивали на фронта, посвещавайки се на спасяването на човешки животи. Една от тях е и героинята на днешната ни история - Елеонора.

Бъдещата царица на България сплита съдбата си с тази на българския народ в динамичното начало на ХХ век. През 1899 г. в България съпругата на княз Фердинанд – Мария Луиза – умира. Монархът остава вдовец с четири деца, лишени от майчина грижа и обич. Българският княз решава, че трябва да намери жена, която достойно да заеме мястото на покойната му любима и майка на наследниците му.

През 1907 г., на среща с видни аристократи, на Фердинанд му е предложено да се запознае с германската благородничка Елеонора - потомка на достолепния род Ройс. Владетелят се съгласява и в началото на 1908 г., двамата с аристократката вече са сгодени. Венчават се два пъти поради религиозните си различия, след което се отправят към България. Елеонора е посрещната от един силно екзалтиран народ, радващ се да види своята нова царица. Всички се влюбват в нея, след като усещат нейната искрена загриженост към тях. Веднага след като Елеонора се възкачва на трона, започва да помага много както на Българския червен кръст, така и на много други благотворителни организации. Именно тя е вдъхновителката и виновницата за създаването в родината ни на първите институти за глухи и слепи деца.

Царицата стремително се впуска в разучаване на българската култура и история. Тя е тази, която спасява църквата в Бояна, където се намирали неповторими фрески на Севастократор Калоян. През пролетта на 1912 г. жителите на Бояна искат да съборят храма. Те знаят, че е от времето на Асеневци, но належащите нужди са за по-голяма църква, която да побира увеличилото се население. Това, което я спасява, е едно триредово перлено колие с цвят пепел от рози. Когато разбира какво се канят да направят жителите на Бояна, неговата притежателка – царица Елеонора, го продава. С парите тя купува друг парцел, на който жителите да строят нов храм. Отново с лични средства тя кани реставратор, който да върне блясъка на Боянската църква. Това нито е първото, нито последното добро дело на тази впечатляваща дама.

Идва и времето, в което тя ще покаже наистина колко значи за нея любовта на българите. Годината е 1912-та и политическото напрежение на Балканите ескалира. Сформират се тайни съюзи и в крайна сметка се стига до конфликт, който ще остане в историята като Първата балканска война. Още с избухването ѝ съпругата на Фердинанд не остава безучастна. Тя заминава на фронта, където по примера на Флоранс Найтингейл започва да работи като милосърдна сестра. Царицата не остава безразлична и към самите бойни действия. Именно тя връчва тържествено знамето на македоно-одринското опълчение, което смело се включва в боевете срещу враговете. През същата 1912-та година на нейно име е кръстен българският 24-ти Черноморски полк. Докато боевете траят, Елеонора вече е започнала да подготвя и други жени да помагат на българските войници като милосърдни сестри. Отношението, което царицата показва към един чужд народ, е достойно за поклон. То силно прави впечатление на интелигентната и образована част от българското общество, а самият поет Иван Вазов посвещава стихове на нея:

„Жена венценосна,
сестра милосърдна,
сестра на героите из боя жестоки,
Царице, ти любов си победна,
душа изтъкана от чувства високи.“

Годините, които следват обаче съвсем не са леки за нея. Избухва Междусъюзническата, а година след нейния край българите се включват в Първата световна война смелата царица не се отрича от благородната си мисия.

За жалост съдбата е по-силна от всичко. През есента на 1917 г., царицата заболява тежко. Въпреки усилията на лекарите, на 12 септември, в двореца Евскиноград, тя издъхва. Тленните ѝ останки са положени край Боянската църква, където остават до 1944 г., когато новата власт се опитва да заличи спомена за нея, но не успява.

Защото, независимо от премеждията и изпитанията, през които историята на България преминава, българите не забравят своите герои - мъже и жени. И до ден днешен ще продължават да разказват за благородството и голямата душа на царица Елеонора. Ца царицата, която войниците нарекли "ангел" и които всяка годишнина след смъртта ѝ се връщали на гроба ѝ, за да ѝ се поклонят.