Автор
Марина Стоименова

Защо българките продължават да обичат мъже, които ги убиват?

В средата на юни тази година 19-годишната Ивета Тинева от Айтос беше пребита до смърт от приятеля си. Тормозът започнал още в заведение следобед пред очите на доста хора. Сега, в началото на ноември, близките продължават да скърбят за Ивета, а в публичното пространство името ѝ се нарежда до това на десетки загинали от ръцете на партньорите си жени.

За първите 10 месеца от тази година медийно известни станаха 23 случая на жертви на домашно насилие. А кървавата 2018-а все още не е приключила и не се знае дали няма да излезе наяве още някой брутален случай на жена, а може би и на мъж, загинали вследствие на „шамарената фабрика“ или на системен физически тормоз.

В сметката, разбира се, включваме и хладнокръвното домашно убийство, извършено със законно оръжие от Викторио Александров преди дни - той отне живота на жена си и едногодишното си дете, а себе си рани леко в главата. В случая с Викторио и Дарина насилието очевидно е ескалирало много бързо, а „развръзката“ на тази семейна драма показва ужасяващи психологически характеристики на извършителя, заради които той вероятно ще получи максималната възможна присъда.

Но в по-масовите случаи, преди да ескалира до животозастрашаващи размери, домашният тормоз може да продължи години наред. За съжаление, постоянният побой при подобни „отношения“ рано или късно взема своя дан.

Историята на 30-годишен тормоз

Ще ви разкажа историята за майката на моята приятелка В., за да знаете, че някои хора могат да живеят не една година – като Дарина - и не пет – като Ивета - а цели 30 години в условията на домашно насилие. И накрая да не „издържат“.

Познавах майката на В. - добра жена, много симпатична, на вид изпълнителна и старателна. Работеше като касиерка. Бащата на В. беше таксиметров шофьор и, гледано отстрани, двамата имаха много силна, страстна връзка, изпълнена с раздели, скандали и шумни спорове.

Но онова, което приятелите на В. не знаехме и което лично аз научих твърде късно, беше че бащата на В. системно пребива майка ѝ. Самата В. и нейната сестра също редовно отнасяли по някой колан, но майка им винаги успявала някак да предпази децата. С тялото си.

В. се изнесе от апартамента много рано и никак не обичаше да споделя какво се случва с „онези лудите“, както ги наричаше. С баща си тя беше преустановила контакт изобщо, а майка си наричаше „откачена“.

Наскоро майка ѝ почина внезапно.

От какво? Всъщност не стана ясно. Чак след погребението В. обясни, че майка ѝ е получила проблеми с белия дроб, защото баща ѝ я удрял в гърдите системно. През няколко дни. В продължение на над 30 години. На следващия ден след побоя се извинявал по телефона. Тя не го пускала в апартамента. Той разбивал вратата. А после оправяли вратата... После пак се налагало да се извинява и пак оправяли вратата.

В. не съжалява за смъртта на майка си. Още след погребението тя обяви, че се радва, че „майка ѝ се е спасила“. Сега по-голямата ѝ грижа е по-малката ѝ сестра, която живее с един мъж, който се държи ужасно с нея и я обижда публично.

Историите като тези са много. Но не очаквайте вашите приятели или роднини да ви ги споделят, защото те се срамуват от това, което знаят, или от това, в което участват.

Затова и често истината излиза наяве твърде късно. Понякога чак след 30 години.

Добрата новина обаче е, че най-после сякаш обществото се събуди за случаи като тези. Най-после, макар и тромаво и неохотно, се задвижиха процедури по промяна на Наказателния кодекс, която да криминализира домашното насилие, включително психическия тормоз.

Вече има места, на които можете вие или вашите близки да потърсите помощ, да бъдете изслушани анонимно или да получите съвет. При нужда, можете да се възползвате и Националната Гореща телефонна линия 02/981 76 86, която работи 24 часа без прекъсване. В случай, че сте пострадали от домашно насилие или сте жертва на експлоатация или трафик на хора, на този телефон можете да получите консултация от обучени психолози и специалисти. Те също така могат да ви насочат към специализирани институции за закрила. Услугата е инициирана от Фондация „Асоциация Анимус“ и се осъществява с безвъзмездната финансова помощ на Министерство на правосъдието.

Протестите и общественото негодувание също са знаци в положителна посока.


Все повече хора осъзнават, че е опасно домашните проблеми да се потулват под килима. Все повече мъже, ако съдим по социалните мрежи, негодуват срещу традицията на „възпитателния бой“ в семейството. Изрази като „той си я побийва като пийне“ и „сбият се, а после си прощават“ вече не са смешни. Снизхождението и търпимостта към насилието се изчерпва. Защото когато посягаш на половинката си, ти посягаш на децата, близките, целия род.

Разговорът започна и „Мен не ме засяга“ вече не е позиция. И можем само да се надяваме, че в този процес съседите изведнъж ще започнат да чуват виковете на жените, клиентите от заведенията ще реагират, когато мъж удря жена пред очите на всички, а жертвите ще започнат да търсят и да получат адекватна защита, преди да е станало твърде късно. Защото ако не можем да направим това като отделни граждани и като общество, значи е твърде късно и за нас самите.