Светът се променя със скорост, по-бърза от скоростта, с която богатите стават още по-богати, а бедните още по-бедни. И докато се борим за сметките за хляб и ток не забелязваме или просто не искаме да забележим, че семейството вече не е основна единица на обществото. И съвсем скоро ще бъде просто светъл спомен.

Помните ли старите български книги? Онези, в които се разказва за огнището, за софрата, на която се събират всички, за да споделят какво им се е случило през деня и за да хапнат приготвения от жените в дома топъл хляб, замесен с любов?

Е, това семейство вече го няма. От близо 10, че дори и 20 години. Семейството изчезна от картата на човешкото ни съществуване заедно с навлизането на все по-новите и все по-страхотни технологии. Социалните медии замениха мегдана, вайбър, месинджър се превърнаха в начин на общуване и съществуване, а сайтовете за запознанства изместиха добрата стара сгледа, при която трябва да покажеш характер, способност за мислене, характер, че и възможности за бъдещето.

Сега всичко се свежда до едно "здр, как си", няколко секси снимки и емотикончета. Срещите и разделите стават онлайн. Скандалите вече не са в бракоразводната зала, а във фейсбук и инстаграм.

Децата си ги разнасяме по първите страници на сайтовете, а дали сме добри или лоши родители е дето се казва обществен проблем. Всички знаят къде сме били, какво сме сготвили, как сме се облекли, колко пъти сме се целунали и какви цветя са ни или не са ни подарили...

Отдавна не е проблем една жена да се събере с един мъж, да се обичат, да си направят едно или две деца, после да се разделят. Той да си намери нова любов, да се обичат, да живеят заедно, да си направят едно или две деца... И после да решат, че вече не могат един с друг, че страшно се дразнят, че не издържат и да се разделят. Любовта стана почти еднодневна, някак набързо, забърсана във фитнеса, кафенето, дискотеката, бара или онлайн.

И децата ни свикват. Свикват да живеят без корен, с дом, който днес е тук, утре там, разкъсвани между мама и тате, които постоянно са в някакъв екшън филм, адвокатски драми и приятелски срещи. Свикват с новите партньори, после със следващите, с доведените си братя и сестри... Свикват да растат в един объркан свят, в който ценностите се размиха, оцветиха се в най-различни цветове, смениха си пола!

Свикват да пазят сами своето детско светло Аз, да растат щастливи с това, което имат, а не с това, което им се полага. Да се нагаждат към програмите на вечно заетите си и липсващи родители, който сякаш се страхуват да остареят, страхуват се да пораснат и да помъдреят, за да не би да пропуснат нещо от живота. И докато гонят щастието си на нов адрес, пропускат истинското, онова, което расте до тях объркано, понякога неразбрано, донякъде самотно, опитващо се да си изгради ценностна система.

Колко от днешните "семейства" вечерят заедно, говорят си за това, което им се е случило през деня, споделят си, казват, че се обичат? Колко от днешните семейства пазят спомените от преди, светли и неомърсени от раздели, изневери, измислена свобода и неизживяна младост? Малко са. Наистина малко.

И ако преди ние сме слушали разкази за истинска любов, за възхищение, подкрепа и спечелени битки, днес децата ни получават най-лошия пример, който можем да им дадем. Че няма нищо по-лесно от това да зарежеш детето си, за да търсиш щастието. Защото нали всички заслужаваме да бъдем щастливи? Постоянно, докато сме живи?

Тъжно време. Измамни ценности. Лъжливо щастие. А животът си върви. Неумолимо. И само напред. Няма връщане. Затова живейте така, че когато легнете на смътния си одър, да можете да затворите очи спокойни, удовлетворени и със съзнанието, че сте показали на тези след вас кои са истинските неща - кои са истински скъпите и важни неща в живота! За да могат внуците ви да растат, обградени от любов, история и приемственост, което ще ги направи истински щастливи и смели, вярващи в собствените сили и способности.

Никой не казва, че е лесно. Никой не обещава да бъде лесно. И няма как да бъде. Животът е прекрасно нещо, но понякога трябва да се бориш с него, да се доказваш, да се развиваш и да пазиш това, което обичаш. Да започнеш отначало винаги е по-лесно. Но дали е и по-смислено?