"Друг път се засилих да прескоча едно блато. Пришпорих коня и когато стигнахме в средата на блатото, разбрах, че то е много по-дълбоко, отколкото предполагах. Затова се върнах назад и излязох на брега, за да се засиля още повече. Но тоя път се случи нещо ужасно: цамбурнахме с коня и аз затънах до шия в блатото. Навярно щях да загина, ако не се бях сетил да се хвана за собствената си коса и да се самоизтегля. Коня държах между краката си и по тоя начин спасих и него."
Помните ли този епизод от приключенията на незабравимия барон Мюнхаузен? Всеки път се сещам за него, когато някой заяви, че "България е потънала в блатото" и после зададе въпроса "Кой ще ни оправи?" Първото е доказателство за прословутото (донякъде реалистично) черногледство на българина, а въпросът...е израз на обидно безсилие.
Защо да чакаме някой да ни оправи, като най-големият ресурс е скрит именно вътре в нас. Ние най-добре познаваме възможностите и проблемите си, достатъчно е само да се "хванем за косата" и да се изтеглим.
Историята ни, дълъг низ от възходи и падения, героизъм и предателства, алтруизъм и тънки еснафски сметки, картографира нашето все още невъзможно излизане от блатото. Затова и харесах филма "Възвишение", описващ трагикомичната синтетика за нашия път и тъжно осмиващ всичко, което ни спъва. Врагът на българина винаги е бил и ще си остане самият той и неговото непоносимо невежество. Заяви ни го в прав текст един писател, Милен Русков, авторът на романа "Възвишение", по чийто текст беше сниман филмът. Особено силно тази идея беше въплътена във възмутения монолог на героя Гичо, който въпреки архаичните думи, е не просто проникновен и сериозен, ами актуален дори и (особено) в наше време:
„Абе, вие нищо не разумявате, бе, ей! Аз съм се не само на револуцията, ами и на образованието народно барем малко обрекъл. Народното дело през образованието минава. Ти неграмотен револуция не мож дигна. Да се возвисиш, да се отворят кепенците, да се издигнеш ти, байо, до знанието и до благородни мисли! Да се осъзнаеш кат словесна твар и като человек. Оттук до делото има една крачка.“
Та да си дойдем на думата. Следващия път, когато някой ме попита "Как ще се оправим?", ще му отговоря с тези думи: Когато българинът започне пак да чете, да учи, а образованието отново се превърне в ценност. Така, както го е мислил още дядо Вазов. Основните опозиции в романа "Под игото" са : срам – слава, тъмнина – светлина, те отправят към историческото време (към османското владичество), а подзаглавието „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“, отново насочва към време на робство, но и на пробуждане, на промяна в мисленето на общността.
И ако светът е сцена, както пише Шекспир, нашата, българската ни пиеса трескаво се нуждае на тази сцена отново да излязат големите ѝ герои. Според мен това са именно тези светли образи, които са успели да запалят светлина в мрака. Понякога е била свещица, понякога зарево...Това са българските книжовници, хората на духа и словото. Нашите просветители. Да вдигнем завесата и да ги извикаме отново на сцената:
Цар Борис I
На първо място Борис взима решение народът да приеме християнската вяра. През ранното средновековие християнството в Европа няма алтернатива. Втората историческа цел, осъществена от Борис, е просвещението на българския народ. Създаването през 855 г. на първата славянска азбука – глаголицата – една нова и съвършена азбука, съобразена с всички фонетични особености на славянския език, е епохално дело на братята Кирил и Методий, което променя историята и на България, и на Европа.
Паисий Хилендарски
Авторът на „История славянобългарска” не случайно се нарежда сред най-великите българи. Въпреки скромността си, не е изучавал „нито граматика, нито политика”, хилендарският монах като самоук-историограф достига до върховете на националните прозрения. Гордей се с историята си, българино, а не се срамувай от нея, ни казва той, призовавайки патетично към просвещение, духовен напредък и самоосъзнаване.
Събирателният образ на народните будители
Светите братя Кирил и Методий, Софроний Врачански, Петър Берон, братя Миладинови, Петко Славейков, Захари Стоянов, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов и още много българи... Те са помогнали на народа да се събуди от мрака и незнанието. В годините на робство и безправие те са отваряли очите на българите за светлината на буквите и знанието, за нашето славно минало.
Писателят Алеко Константинов
Изобличителната сила на сатирата. Именно с нейна помощ Алеко успява да създаде един типичен за своето време и в същото време непреходен събирателен образ на българския новобогаташ и буржоа. Писателят чертае социалните черти на Бай Ганьо, без да пренебрегва националната му принадлежност.
Списъкът с майстори на перото, които и в по-ново време чертаят културната рамка на българската действителност, е безкрайно дълъг. И слава Богу, че имаме подобни имена. Защото именно те ще ни помогнат да излезем от блатото, да се "возвисим". Историята чака своите нови герои. Защо следващият да не си ти? Този, който ще отвори книга, вместо да си провери фейсбука, този, който ще напише стих на любимата си, вместо да я почерпи в дискотека, този, който вярва, че красотата идва и отвътре, а не е функция на думата шопинг.
Светът е голям и спасение и спасение дебне отвсякъде...ни внушава и едноименният филм на Стефан Командарев, вдъхновен от писателя Илия Троянов. Само Отмести си погледа...към книгите, културата, духовното. Това са го разбрали "големите нации", затова и са толкова големи. Ние сме малки, поне географски, но голямото тепърва може да ни предстои. Само да се възродим и да се хванем за косите. Но по ония, другия начин. Спомнете си за барон Мюнхаузен и блатото...