Коя е Мария Касимова-Моасе?
- Колкото по-млада бях, толкова по-наясно бях коя е. Сега все повече не знам. Със сигурност е жена, съпруга, майка. Със сигурност е дъщеря на родителите си, нечия приятелка, нечия съседка, гражданка. Българка, европейка. Надявам се да е добър човек. Надявам се от нея да има нужда и нещата, които прави, да имат смисъл.
Иначе другото сигурно е, че е на петдесет и една, че е висока метър, петдесет и осем, вечно с няколко килограма вповече, отколкото й се иска, кафеви очи, правилен нос…
Името Мария значи „горчива” и „любима на бога”. Цял живот тя се лашка между двете. Противоречива, но наясно със себе си. Романтична, но и самоиронична. Дипломатична, но все по-парещо плесната в устата. Любопитна, но и вече малко уморена от това. Човек, който дълго се учеше да се обича и чак напоследък май го постигна. Плямпало, на което не му се мълчи, дори когато никой не го пита. Работохолик. Обича започнатите работи да се завършват. Добре и навреме.

Разкажи ни кратка история или спомен, която описва какъв човек си...
- Всяка една моя история ме описва по някакъв начин. Как да избера само една?! Пък и тя ще е доста манипулативна, защото ще съм предположила какво хората да видят за мен през нея. Ако разкажа как съм спасила дете от удавяне, ще си кажете колко съм смела. Но ако ви разкажа как веднъж не защитих едно момиче, което приятелят му го биеше пред очите ми, ще разберете и че съм страхлива. Ако споделя как измъкнах старото си куче от ледените води на една река, където той беше престоял вече повече от час, ще се разплачете от умиление каква съм добра. Но като ви призная, че веднъж в желанието си да помогна на приятелка с тежко заболяване разкрих пред близките й диагнозата й, за която те не бяха и подозирали, ще разберете и колко съм несъобразителна. Като ви опиша как съм научила роденото си в тишина дете да говори, ще кажете “браво, каква майка!” А като ви кажа, че оставих двете си дъщери на двайсет и една и на петнайсет години и заминах да живея в чужбина, ще възкликнете “ужас, това не е никаква майка!”
Имам истории, от които ме е срам и такива, които ми е неудобно да споделя, защото не е прилично да се хвалиш. Имам истории, които искам да опиша и такива, които искам да забравя. Имам смешни истории, имам и много тъжни истории. Като всеки човек всъщност. Историите ни описват такива каквито сме - всякакви. Непознаващи се, суетни, мили, объркани, изплашени, обнадеждени, попарени, влюбени нещастно и влюбени щастливо, разлюбвани, изоставяни, изоставящи, умни, глупави, незабравими и забравени…

Кой е периодът от живота ти, когато изживя позитивна трансформация – в професионален и в личен план?
- В такава възраст съм, в която съм разбала, че всеки период всъщност е позитивна трансформация. Не може да стигнеш до нещо, без по пътя към него да е имало всичко, понякога и трудни, неприятни, болезнени неща. Но как щях да се науча да плувам, ако първо почти не се бях удавила? И как щях да оценя всеки миг от живота, ако не го видях толкова рано как си отива, колко е крехък и какви щастливци сме, че изобщо разполагаме с него?
Реално обаче истински се промених, когато реших да започна да се уча да се харесвам. И тръгнах на посоки - първо с трансфорация с тялото ми. Бях с наднормено тегло, промених начина си на хранене, отслабнах, добих самочувствие. После разбрах, че най-голямото оръжие за каквато и да е промяна в живота ми съм аз самата. Разделих се с първия си съпруг, защото там вече нямаше любов. На нейно място се бяха заселили лъжата, обвиненията, насилието. Позволих си да обичам отново. Да се слушам. Да давам на тялото си това, от което се нуждае - храна, спорт, секс. Спрях да се интересувам от мнения на хора, които не съм приела за фактор в живота си. Разреших си да мечтая и да дръзвам. Започнах да виждам реалните си успехи в работата си, а за мен тя винаги е била част от личното ми израстване, от човешкото ми усещане за щастие. Срещнах нова любов и й се отдадох. Пътувах, напусках ситуации, които не мога да променя и не мога да понеса, позволих си да съм слаба, да съм отчаяна, да съм ранима. Но и научих как да се вдигам и да възкръсвам. И още уча.

Кое беше най-трудно по пътя ти дотук и как го преодоля?
- Да осъзная, че любовта може да се изчерпа и че смъртта е реалност. Преодолях и двете, като разбрах, че любов може да има във всичко и навсякъде и че дори и да се е изчерпала, важното е да пазим способността да я виждаме и изпитваме отново. Любовта се връща. Разбрах и че единственото, което надделява над смъртта, е отново тя, любовта. Толкова поети ги няма от векове, но ние обичаме стиховете им и обичаме чрез стиховете им. Толкова художници ги няма, но ние обичаме чрез образите им. Толкова архитекти и строители ги няма, но ние в техните къщи и сгради обичаме днес. И да не са до нас хората, които обичаме, ние продължаваме да ги обичаме. Любовта винаги е повече от смъртта. Смъртта е физическа, любовта не е.

Силен човек ли си?
- Да, сама се изненадвам колко съм силна всъщност. Не знаех, че ще е така. Но животът ме подложи на изпитания, които преодолях, точно защото имам силата да го направя. Казват, че на човек му се случват нещата, които може да понесе. Не съм съгласна - има много полудели хора, които губят разсъдък, защото нещата, които им се случват, не са по силите им. Вярвам, че нещата се случват, защото се случват! Никаква поезия няма в това, просто така става! И не подбират нито как, нито на кого. Важното обаче е не да мислиш за самия проблем, а за решението му. В това е силата. Без самосъжаление, тюхкане и обвинения. Идва проблем? ОК, дайте да види какво да направим, че да го преодолеем!

Как се постига една мечта?
- Като не се изоставя. Като се преследва. Мечтите нямат давност - ние сме им измислили срокове на случване, за да си извиним мързела да ги осъществяваме. Мечтата е цел, а целите се изпълняват с работа. Мечтая, планирам, работя, постигам. И после наново!

Ако трябва да дадеш един съвет на твоето 20-годишно АЗ, какъв би бил той?
- Давай по-леко! И се смей повече!

Смяташ ли, че позитивното мислене и нагласа, и дори една усмивка могат да решават проблеми и да отварят врати?
- Аз не вярвам в позитивното мислене. Вярвам в мисленето. То може и да е негативно, когато се налага - ние сме сложни емоционални структури, как така само позитивни неща ще мислим като някакви идиоти?! Вярвам в намирането на добрия изход и разговора с добър тон. Вярвам в това, че накрая всичко ще бъде наред и ако още не е наред, значи още не е дошъл краят. Вярвам в личната дисциплина на човека и самопрограмирането да се справяш. А за да вярваш, че ще се справиш, трябва да си си го доказал в колкото е възможно повече и различни ситуации. Трудността не е трагедия - тя е упражнение. Като го осъзнаеш, се движиш много по-лесно в живота.

Има хора, които биха казали, че оптимизмът е за мечтателите и че човек трябва да е реалист. Мислиш ли, че двете неща се изключват взаимно?
- Всичко, което споделих дотук, доказва точно обратното - реализмът и мечтите не се изключват взаимно. Дори напротив - те са част от една права. Мечтая за нещо и превръщам реалността си в поле, в което да осъществя мечтата си. Това, че ходим по земята, не прави небето безсмислено, нали? Напротив - вдигаме поглед към него, когато тук ни е тясно или безнадеждно. Или дори, когато просто дишаме дълбоко.

В какво трябва да се опитваме да бъдем по-добри – като личности и като общество?
- Да сме човечни. Изумява ме колко лесно се делим. И как първото, което правим след като се разделим, е да се намразим. Тези са бели, а тези черни - хайде да се мразим по цвят! О, това са хетеросексуални, а тези - хомосексуални - давайте да се нападаме под завивките! Жени срещу мъже и мъже срещу жени! Българи срещу цигани! Европейци срещу араби!… А всъщност всички сме човеци с идентични скелети, нужди, фобии, слабости… Всички ще измрем без въздух и вода, на всички ни е студено при нула градуса и се потим на трийсет, всички спим през нощта, всички се разболяваме, всички живеем по някакви си там максимум сто-сто и малко години, всички обичаме децата си, всички плачем от болка. Имаме толкова общи неща по природа, а зорлем се делим по цивилизация! Човечност ни липсва. Обикновена, нормална човечност. Да си кажа „ей, аз на негово място как щях да се чувствам?”. Като се запитаме така, вече проявяваме човечност. Да се питаме по-често трябва.

*Материалът е част от кампания на минерална вода Велинград Alcalia за позитивна личностна трансформация и водене на по-активен начин на живот.