Великолепната Нина Сотирова - за пътя на йогата към вътрешния баланс и връзката със собственото ни тяло

23 юни 2021 | 10:48
16016
0

Коя е Нина Сотирова днес?
- Повечето хора биха отговорили на този въпрос така: „Нина е един от основателите на йога студиата Сантоша и главен редактор на списание OM Yoga & Lifestyle. Управлява пространство за събития и онлайн платформа за йога и здравословен начин на живот.“ Или пък: „Нина е добър/не толкова добър йога преподавател, добър/не толкова добър лектор и мотиватор“. С това ме свързват доста хора днес.

Ако аз трябва да отговоря на този въпрос, става по-трудно.
В това, което ще кажа, има голяма доза надежда и известна субективност: Би ми се искало към майка да прибавя любяща, добра, всеотдайна, към преподавател – даващ смисъл, към приятел – верен, към човек – искрен, съпричастен, но и отстояващ границите си, към жена – разбираща, подкрепяща. Иска ми се всички тези определения да се отнасят за мен, за Нина Сотирова.

Вярвам, че днес разбирам живота и себе си по-добре от вчера и че съм по-добър ученик отпреди и ми се иска да не спирам да уча.
Вярвам, че днес обичам по-добре от вчера, но ми се иска и утре да е по-добре от днес.

Кой е периодът от живота ти, който определяш като твоята позитивна трансформация?
- Моят живот винаги е бил изключително пъстър, с непрестанни и понякога доста интензивни промени. Но връщайки се назад, си давам сметка, че точно онези периоди, които са ми се стрували предизвикателни и трудни, са ме изградили като човек. Едно е сигурно – ние непрестанно се променяме – искаме или не.

Имам няколко ключови периода и събития, които със сигурност са ми повлияли много и това са:

Трудностите в детството, които ме накараха да се обърна навътре и да искам да опознавам себе си, но и ме научиха да се справям с проблемни ситуации.

Периодът на майчинството. Двете ми прекрасни деца, които ме учат да бъда всеотдайна, търпелива, разбираща.

Пътят ми в йога, който ме учи на осъзнатост, вътрешен баланс, приемане и ми дава връзка със собственото тяло. Йога ме учи на много неща – и в моята лична практика, и в общуването ми с другите хора, които ми се доверяват на постелката.

Решението ми да се обърна към психологията и психотерапията като път за себеопознаване и усъвършенстване.

Нина Сотирова

Снимка: Фелия Барух

Всеки избира какво да вземе със себе си от опитността, която животът му предлага. От всяка една ситуация или период можеш да вземеш най-ценното. Например дори една любовна раздяла, колкото и трудна да е тя, може да те тласне към позитивна трансформация – да те научи да обичаш безусловно и без очаквания.

Кое ти дава мотивация да се самоусъвършенстваш?
- Aз съм вечният ученик. Имам вътрешна потребност за това, като един непрестанен копнеж на сърцето да учи за живота.

Мотивация за мен е нуждата ми да разбирам повече себе си. Нуждата да общувам по-пълноценно с хората. Желанието ми да виждам по-мащабно ситуациите. Да давам стойностен пример на децата си.

Но всъщност основната ми мотивация за самоусъвършенстване е да се чувствам пълноценно със себе си и да мога да обичам.

Що се отнася до ролята ми на йога постелката, голяма чест и отговорност е да застана срещу хората. Тяхното желание за промяна и доверието, което ми гласуват, засилват мотивацията ми да ги водя по най-адекватния и автентичен начин и ме стимулират да бъда все по-добър човек на първо място, а след това и по-добра в това, което им давам или правя.

Какви са твоите съвети за постигане на баланс?  
- Важно е да познаваме тялото си и сигналите, които ни дава непрестанно. От какво има нужда? Вода, храна, сън, любов?

Точно като вълната и водата, ние, хората, се движим нагоре и надолу.

Много често в ежедневието си искаме да сме равни, в един коловоз, да няма твърде големи промени и интензивни изживявания. Но реално природата ни е направила емоционални същества, затова сме ту горе, ту долу. Баланс е, когато не отиваме прекалено много в едната или другата крайност и се наслаждаваме точно на тази много красива наша природа.

Да сме адаптивни, без да губим себе си, да сме чувствителни, да разбираме и уважаваме емоциите си, да знаем кои са наистина важните въпроси, всичко това е част от баланса. Да подредим приоритетите и принципите си, които да ни водят напред – това е правилният ритъм на сърцето и душата.

Какво си казваш в моментите, когато ти е най-трудно? 
- Всички живеем изключително динамичен живот, изискващ. Именно трудните моменти обаче са ме карали да видя какви са възможностите ми, докъде още мога да стигна и какво още мога да покажа от себе си. Трудните моменти са тези, които най-много ни съграждат и ни провокират да използваме повече от потенциала си.

Когато минеш през нещо трудно и го преодолееш, после имаш достатъчно увереност и сила, че можеш да се справиш.

Точно затова насърчавам хората да не се страхуват от трудните моменти, а напротив – някак да ги улавят и да намерят смисъл в тях и да знаят, че и това е преходно.

Силен човек ли си?
- И да, и не.

Силен човек съм, защото съм преминала успешно през доста трудности, но съм слаба, защото не умея да искам помощ, когато имам нужда.

Силна съм, защото си позволявам да плача и да признавам грешките си, но съм слаба, защото не винаги имам куража да проявя емоциите си.

Силен човек съм, защото умея да прощавам, но понякога не толкова силен, че да поискам прошка.

Силен човек съм, защото не се страхувам да обичам и да нося това чувство в себе си, но съм слаба, защото нямам сила да преследвам любовта си докрай.

Силна съм, когато трябва да помогна на някого или да го защитя, но невинаги силна, за да отстоявам себе си.

Как се постига една мечта?
- Всяка мечта всъщност е нужда от позитивна промяна, нещо, което искаш да притежаваш или което искаш да станеш.

Постигаме онези мечти, които превръщаме в намерения и решения за такава промяна. Тези вдъхновения, които ни носят толкова дълбок смисъл, че да ни дадат сила и мотивация да бъдем постоянни в усилието си. За да постигнем една мечта, е нужно да вярваме в себе си.

Постоянството, отдадеността, но и способността да случваме всичко с лекота и любов, са ключови фактори, за да реализираме онова, което вътрешно желаем. Аз сбъднах доста мои мечти, следвайки тези простички принципи, но имам още. Не спирам да мечтая.

Снимка: Фелия Барух


Ако трябва да дадеш един съвет на твоето 20-годишно Аз, какъв би бил той?
- Не знам какъв съвет мога да й дам. Точно това 20-годишно момиче с начина, по който обичаше, страдаше и се бореше в живота, ме научи на много неща и съм й тъй благодарна, че ме доведе дотук.

Просто искам да й кажа следното:
Спокойно, всичко е наред. Справяш се чудесно. Не си сама. Обичам те и те приемам.

Смяташ ли, че позитивното мислене и нагласа, и дори една усмивка могат да решават проблеми и да отварят врати?
- Понякога да. Ако позитивното мислене и нагласа са вътрешно усещане, което идва от сърцето, а усмивката е искрена комуникация със света, тогава е много вероятно. Разбира се, са нужни и други качества, но доброто отношение винаги отваря врати, дори това да не се случва веднага. Вярвам, че има смисъл да подхождаме така към света и хората около нас.

Има хора, които биха казали, че оптимизмът е за мечтателите и че човек трябва да е реалист. Мислиш ли, че двете неща се изключват взаимно?
- Първо искам да кажа, че не влагам точния философски смисъл на двете понятия в това, което ще споделя, а по-скоро използвам смисъла на ежедневната им употреба.

Оптимизмът за мен се изразява в това да виждаме красивото в реалността. Той е една различна гледна точка по отношение на това, което ни се случва и онова, което предстои. Способността да оценяваме и внасяме смисъл в живота си и да му придаваме светли окраски. Точно затова оптимизмът и реализмът биха могли чудесно да се допълват и ако ги съчетаем, имаме голям шанс да съществуваме по-пълноценно – по-способни сме да виждаме реалността и да бъдем здраво стъпили на земята, и през тази опора да вземем за себе си онова, което ни дава стимул, смисъл и ни кара да се чувстваме по-добре.

И тук, разбира се, крайностите не са добре. Имам предвид, че позитивната или оптимистична нагласа генерира „добрите“ емоции, тези, които се стремим да изпитваме и проявяваме. И точно тук се крие опасността: ако позитивизмът е проявен в крайност, то тогава започваме да потискаме неприятните емоции и чувства, дори когато ни идват отвътре. А спрените емоции провокират вътрешно напрежение и ако това продължи дълго, можем да се превърнем в „бомба със закъснител“. Същото важи и с обратен знак, ако сме прекалени реалисти и се свързваме само с видимото и рационалното, то за нас остава скрит един необятен свят на въображение, чувствителност, интерпретация, интуиция.

В какво трябва да се опитваме да бъдем по-добри – като личности и като общество?
- Първо е важно да сме добри в това да си даваме грижа и любов на себе си. Когато развием тази своя способност, тогава лесно даваме и на другите, и на обществото. Тогава ставаме и по-пълноценни, защото се насочваме към нещата, които ни доставят удоволствие да правим, а когато вършим нещо с желание и му отдадем сърцето си, то със сигурност ставаме добри в него.

Голяма е и палитрата от ценности, които изграждаме и развиваме цял живот. Съпричастност, солидарност, разбиране, доверие, прошка.

Пожелавам да сме по-добри в любовта.
 

Woman.bg

Сайтът за истинската жена