Въпреки всички приказки за равенство на половете обществото все така гледа по-строго на женската изневяра и не прощава на жената това, че тя е разрушила семейството.

Изневярата обаче е просто свидетелство за това, че всичко вече се е разпаднало – така поне смята блогърката Джанел Джордж. Представяме ви нейната история.

Наскоро преживях развод, повод за който стана изневярата от моя страна. Израснах в семейство, в което баща ми изневеряваше, често ставах свидетел на шумни кавги и на плача на майка ми. Бях си дала дума да не причинявам същото на свой близък човек. Сега обаче пиша тези редове, вече извършила онова, което се бях зарекла да не правя никога.

Поглеждайки назад, разбирам, че бракът ни като зле управляван кораб получи първата си пукнатина още преди 15 години. Когато се омъжвах на 20 години, си мислех, че това, че се обичаме, е достатъчно, че желанието ми е достатъчна причина този мъж да стане баща на децата ми. Не се замислях за онези качества, които биха направили двойката ни съвместима.

Бъдещият ми съпруг беше хубав и увлечен по ученето. Веднага след дипломирането си намери прекрасна работа. Сега ми е смешно да си припомня какво смятах за важно тогава – сходни вкусове за кино и музика, обща любов към пицата. За жалост не разбирах, че ни свързват само външни фактори. Когато започнахме да се сблъскваме с трудности в съвместния живот, мъжът ми не ме подкрепяше, а само се дистанцираше, затваряше се в себе си. Не усещах присъствието на близък човек, който да ме разбира.

Рано се сдобихме с деца и просто изпълнявахме родителските си задължения. През последните години от брака ни мъжът ми не се интересуваше как е минал денят ми и понякога дори не се хабеше да ме поздрави или да ми каже „довиждане“, прибирайки се вкъщи и излизайки. Аз не само не се чувствах щастлива, но и разбирах, че никога няма да бъда щастлива. При това обаче бях сигурна, че си е било мое решение да се омъжа за този човек, че нося отговорност за децата си и не мога да си позволя да разруша всичко.

Поглеждайки назад, разбирам, че съм скърбяла за загубата на семейството си още тогава, когато бях омъжена. Спомням си безсънните нощи – аз лежах в тъмнината и си мислех, че ще прекарам целия си живот в този душевен студ, без любов и внимание. Мъжът ми лежеше до мен и дори ако плачех, никога не ме питаше какво ми е, не ме прегръщаше, не ме утешаваше. Сексуалният ни живот се превърна в нещо като рутинно семейно задължение. Връзката ни не предполагаше да носи удоволствие, свързваха ни само куп споразумения.

Опитвах се да говоря с мъжа си за това, предлагах му да отидем заедно на психолог, но той отказваше, избягваше тези разговори или просто мълчеше обречено в отговор. Понякога ми се струваше, че той ме е чул, дори имах някакви надежди за бъдещето. Мъжът ми ставаше по-внимателен, предлагаше ми да отидем някъде само двамата, без децата, споделяше ми какво ново му се е случило и ме питаше как я карам. Това обаче не продължаваше дълго – скоро той пак ставаше равнодушен. В крайна сметка започнаха да го дразнят опитите ми да изясня проблемите във връзката ни. Той казваше, че преувеличавам за всичко и че всички останали семейства живеят по същия начин. Изгубих всякаква надежда да променя нещо и се потопих изцяло в работата си и в грижите за децата.

Не мислех, че ще мога да се почувствам отново не просто любеща майка и добър специалист, но и жена, на която някой ѝ се възхищава, която някой желае, която някой слуша с интерес, за която някой тъгува. Отношенията с мъжа, с когото по начало бяхме само приятели, прерастнаха в нещо повече, не защото исках някакви нови сексуални изживявания или по-особена романтика. Просто неочаквано изникна шанс да се почувствам щастлива, жива.

Аз не оправдавам постъпката си. Единственото, за което съжалявам е, че не се разведохме по-рано.