Преживявайки болка, безсънни нощи и самообвинения, човек може да се запознае с една много важна личност – със самия себе си. Може да приеме себе си, да се обикне и да започне да се отнася грижливо и внимателно към себе си. Именно това се е случило с журналистката Кати Мичъл.

„Но ти си много по-красива от нея!“, заяви най-добрата ми приятелка, когато се реших за пръв път да ѝ покажа снимка на онова момиче. „Тоест, тя разбира се е хубава, но ти с твоята разкошна коса просто я засенчваш“.

Приятелката ми се стараеше да ме разведри по всякакви начини. Това беше предколедната ни вечеря, на която по традиция се събирахме с четири бивши колежки от университета. Аз не исках да засягам тази тема, за да не развалям вечерта, но не се сдържах, разплаках се и им разказах всичко.

Мъжът ми, с когото бяхме заедно 13 години, ме напусна заради друга жена. Последните няколко месеца от съвместния ни живот бяха отровени от подозрения и едновременно от неприемане на случващото се. В крайна сметка аз попаднах на тяхна кореспонденция. Човекът, когото обичах, беше писал на друга „Ако любовта изисква жертви, то аз съм готов на всичко, само и само да съм с теб“. Това просто ме парализира.

Но трябваше да приема новата си реалност. Мъжът ми се оказа честен и постъпи точно така, както беше написал. Той пожертва нашия дом, шумните ни вечери с децата, които той толкова обичаше, пътуванията ни с колата, за които с такава радост се готвихме. Ние никога повече няма да имаме общи коледни сутрини, няма да можем да се спогледаме и да се усмихнем един на друг, виждайки възторга на децата ни, докато си отварят подаръците. Той пожертва всичко това заради друга жена, с 15 години по-млада от мен.

Разказвах за това на приятелките си и сълзите ми капеха в чинията със спагети. „Но ти си толкова красива!“ – тази утешителна и безсмислена фраза я чух онази вечер и я чувах и през следващите няколко месеца. Трябва да призная, че понякога ми помагаше. Беше ми приятно, че някой все така ме възприема като привлекателна и желана жена, дори ако това не е задържало мъжа ми до мен.

Мои, не твърде запалени по домакинската работа, приятелки ми напомняха и за други мои достойнства, които според тях ми даваха победа по точки: „Ти готвиш толкова добре, дори хляба си печеш сама“. Приятелки, които безуспешно се бореха с излишните килограми, си спомняха колко героично отслабнах след раждането на двете си деца, за да нося същия размер дънки като на младини. „Той да не е ослепял?“, недоумяваха те. „Ти си му родила две деца“, напомняха онези, които още нямаха свои.

Всичките тези ласкателни думи бяха изказани от сърце с надеждата да ме подкрепят и аз винаги ще съм благодарна на приятелите си. Сега разбирам, че те са виждали у мен най-вече онези качества и резултати, които на тях са им липсвали. Именно тези неща възприемаха като моите най-силни и положителни страни. Напомнянето за това, което ми е останало обаче, не елиминираше чувството за празнота и вътрешна смърт.

Спомням се добре онзи съботен ноемврийски ден, когато по пладне пратихме децата при майка ми и можахме най-сетне да си поговорим открито. Аз си мислех, че все още има шанс да поправим всичко. Грешах – всичко беше приключило. Той ми обясни това много простичко и студено, гледайки някъде покрай рамото ми: „Преди ми се струваше, че ти си отговорът на всичките ми въпроси. С нея обаче изведнъж открих, че има съвсем нови нива, по-широки от онази реалност, с която съм свикнал. Не мога да живея повече с онези ясни отговори, които ме радваха, допреди да я срещна“.

Той си тръгна. Стана време за обяд, но аз, разбира се, не можех да ям. Напълних си ваната с непоносимо гореща вода, ръцете ми трепереха и сякаш и вътре в мен всичко се тресеше, измествайки вътрешните органи. Гледах внимателно своя корем с разтегната след двете тежки бременности кожа. Той никога вече няма да е толкова стегнат, какъвто беше, когато се запознахме с мъжа ми и не можехме да се откъснем един от друг.

Помислих си, че тялото на 24-годишна жена изглежда по-съблазнително и желано. А може би проблемът не е в промените във външния ми вид? Може би не съм си подреждала приоритетите правилно и не съм му обръщала достатъчно внимание? Аз не бях интересна нито като събеседник, нито в леглото. Той се прибираше след напрегнати командировки, уморен – и го посрещаха шумните ни деца, които почти никога не ни даваха възможност да останем насаме. Трябваше да подредя така живота ни, че да ни остава време и за нас двамата. За момент се замислих за бъдещия ми живот сама и ме обзе паника.

Следващите четири месеца бяха изпълнени с изтощителни грижи – делба и продажба на къщата, възстановяване на моминското ми име, пререгистриране на документите под това име. Но всичко това беше нищо в сравнение с болката, която изпитах, когато узнах за годежа му едва две седмици след официалното приключване на развода ни.

Тя вече беше идвала с него да взимат децата за уикенда. Беше присъствала на всичките съвместни вечери със семейството му. И през цялото това време аз не можех да спра нашето „съревнование“, укрепвайки своите позиции с онези доводи и комплименти, с които щедро ме отрупваха приятелите ми: „Ти си красива. Ти си добра и тактична. Ти беше прекрасна съпруга“.

Но дори и повтарянето на тези адмирмации не ми помагаше особено. Веднъж един приятел ми каза по телефона нещо, което ми подейства неочаквано отрезвяващо. Той каза „Каквото и да прави партньорът ти, това си е просто негов избор, който по никакъв начин не те характеризира. Случилото се не е свързано лично с теб и с това, което си можела или не да направиш за брака ви“. Тази фраза дойде точно в онзи момент, когато имах най-голяма нужда от нея.

След дълги месеци безкрайни сравнения и претенции към себе си чувството за вина и безсилие започна да отслабва. Аз заспах, връщайки се отново и отново към тези думи и осъзнавайки постепенно колко са верни. Това, че той ме напусна, изобщо не е свързано с това каква съм била или не съм била за него. И дори ако си представя, че има съвършена жена, на чийто образ да отговарям на 150 %, бракът ни пак можеше да приключи по абсолютно същия начин.

Аз съм реален човек и имам право да съм в лошо настроение, да съм уморена, да се чувствам уязвима и да моля за помощ. Аз приех и обикнах собственото си несъвършенство. Това беше повратният момент, след който с всеки ден ми олекваше все повече.

Да, аз все така си имам периоди на униние и самообвинения, но дълбоко в душата си знам, че няма да позволя на това състояние да надделее над мен. Цялата болка, през която ми се наложи да мина, ми откри една нова страна на самата мен – онази страна, която занапред не зависи от оценките на чужди и дори близки хора. Тя ми дава сили, желание и интерес да продължа по своя път.

Четете още: Жена с брада срещна любовта