От дясната ми страна стои широко разтворена светло сива дамска чанта, от която надничат калъфче за слънчеви очила, лак за коса и синьо портмоненце с жълти понпончета на ципа.

Отляво пък, наполовина пълно шише със студен чай оставя мокри следи по бюрото, които заплашително се стичат към клавиатурата.

И някъде там помежду им се намирам аз, ровеща се из най-невероятния блог за булки и сватби, на който съм попадала някога.

Признавам си, сватбените тържества не са ми по вкуса.

Още повече, че след няколко церемонии по вричане във вярност и любов на мои близки приятели, имам тревожното чувство, че самата аз съм преминала през изтощителния въртеж от рокли, халки, шампанско и развълнувани подпийнали гости.

Преди малко обаче, неволно се пречистих от това чувство и просто замълчах… Замълчах прихласната по снимки на моята сватба-мечта.

Никога не съм вярвала, че ще изрека, изпиша и помисля за „моята сватба-мечта”!

(„Никога не казвай никога!” – Някой, някога и по някакъв повод е родил тази болезнено вярна мисъл!)

На всичкото отгоре се чувствам като най-долната крадла на скъпи емоции и спомени, на идеи и фотографско изкуство, които тихо напомнят за себе си във въпросния блог.

Но не се сдържам и искам да ви покажа красотата, чистотата и свободата на един специален, на един съвършен ден… Когато двама непознати за нас са посветили живота и любовта си един на друг и са разпиляли грижите си далеч навътре в морето…

А сивата ми чанта продължава да си стои отдясно, от студения ми чай остана само капка, която ми напомня, че искам още един, а желанието да прегърна любимия човек и да му кажа колко го обичам започва сладко да тежи в сърцето и мислите ми.

Или може би твърде много се разчувствах… ?!?

Снимки: Maria Carmel