Психоложката, журналистка и писателка Татяна Салвони описва един реален случай от живота. Вие как смятате, тази героиня има ли шанс да създаде семейство с любимия си?

Една моя позната излиза с женен мъж. Той е привлекателен, остроумен, чаровен и достатъчно заможен, за да задоволи основните потребности на момичето. Но, както се знае, най-важната основна потребност на човека не е материална. Искаме не само плътска любов и сладки думи, но и нещо по-осезаемо от обещанията да прекараме заедно нощта в четвъртък срещу петък. Той лъже жена си, че заминава в командировка и идва с истински куфар на колелца, за да се командирова за цялата вечер, нощта и дори част от сутринта на адреса на момичето. През цялото това време той обикаля из апартамента ѝ само по една хавлиена кърпа, препасана на чатала – като един жив Аполон. Минавайки пред голямото огледало в антрето, той се спира и разкършва мускули, доволен от себе си. На него всичко му е наред. Харесва му как хитро си е подредил живота.

Някога това и на нея ѝ стигало. Тя живеела за тези четвъртъци, от петък до следващия четвъртък само чакала, предвкусвала, готвила се. Купувала си ново бельо. Или пък специален, възбуждащ абсолютно всички рецептори шоколадов масажен крем от секс-шопа. Парфюм с феромони. Червено вино. Ястия. Тя си мислела, че всичките ѝ старания и приготовления няма да останат незабелязани и че любовникът ѝ някой ден ще падне на едно коляно или пък просто на по чаша бургундско ще ѝ каже чудесната новина: „Скъпа, занапред винаги ще сме заедно, разведох се, омъжи се за мен…“.

Във фантазиите си тя била измислила за него куп варианти на тържествената му реч. И всеки път, потапяйки се в тези мечти, тя съчинявала все по-изискани и прекрасни речи. Но в реалния живот ги нямало. В реалния живот имало много хумор, хубав секс, приблизително едни и същи комплименти и… нищо! Сякаш така и трябва да бъде! Когато тя дори само понечвала да намекне, че ще зададе въпроса „Какво ще правим занапред?“, любимият ѝ сякаш надушвал това и прилагал някоя разсейваща тактика. Изведнъж питал, например, кога тя трябва да си плати наема и дали има нужда от помощ. Разбира се, благодаря ти, ти си най-прекрасният!

Всичко било очевидно, но не за всички.

- Поне малко обичаш ли ме? – питала го тя.
- Ама разбира се, скъпа! Нима са нужни думи за това? Ти си най-страхотната! Аз просто те обожавам! – казвал той. – А ти мен?
- Нима са нужни думи за това? – хитрувала тя. Той се смеел и я целувал в отговор.

- Той какво изпитва към мен, как мислиш? – разпитвала тя най-добрата си приятелка, която неведнъж ги била виждала заедно.
- Честно ли да ти кажа? – казала приятелката ѝ. После присвила очи и разбила сърцето ѝ. – Той те използва, изживява втора младост с теб. Но семейството си никога няма да напусне, него всичко го устройва, както си е. Защо да променя нещо? Той обещавал ли ти е нещо изобщо?
- Да. Смятаме заедно да отидем на почивка в Бали, още не знам кога.
- Това е най-голямото, на което можеш да разчиташ – да отидеш на почивка с него. При това почивката с компаньонка би му струвала много по-скъпо. А ти му излизаш почти без пари, като получава и чувствата ти като бонус.
- Ама че си цинична! – момичето много се разстроило, разсърдило се на приятелката си и… отишло на психолог.

Психоложката казала, че любовницата е патерица в отношенията между съпруга и съпругата. Че господинът просто реализира с нея онези дефицити, които има във връзката с жена си. По този начин няма никакви претенции към съпругата си, всичко между тях е гладко и идеално. Излиза, че любовницата служи и на него, и на жена му, за да запазят брака си. Че без нея те може и да се разделят, но сега тя е като милосърдна сестра, влага енергията и младостта си в едно чуждо семейство, което става само по-здраво и щастливо. Неочакван обрат! Психоложката ѝ предложила да си изясни за какво ѝ е да подкрепя чуждото семейство, откъде е почерпила този сценарий и какви са вторичните изгоди от положението ѝ на тайна любовница. Но на девойката ѝ стигнало сравнението с патерица.

- Ама че глупачка! – казало момичето, излизайки от кабинета на психоложката. Обадила се на един свой приятел – просто приятел, бивш състудент. Разплакала се. Започнала да му се оплаква от всички мъже, от всички психолози и от всички приятелки. Той ѝ предложил да се видят. Почерпил я капучино, дълго я слушал, а накрая казал:

- Ти просто преживяваш екзистенциална криза.
- Ау, благодаря много, толкова ми олекна! – иронично подхвърлила тя. – По-добре да ми беше казал какво им е мнението на мъжете за такива ужасни жени като мен. Какво мислят за онези, които харесват женени мъже и вярват и се надяват, че любовта ще победи? Това наистина ли е толкова ужасно наивно?
- Според статистиката в 95 процента от случаите наистина е много наивно. – отговорил приятелят ѝ. – Но аз не знам към кои проценти спада твоят случай.
- Ето! – зарадвала се тя. – Ами ако нашият случай е именно от онези 5 процента, в които не е наивно? Ами ако той се разведе и се съберем?
- Ами… Струва ми се, че трябва просто да си поговориш открито с него.

Ех… въздъхнало момичето. Тя вече няколко пъти се опитвала да поговори с него, внимателно и открито, но нищо не излизало. При това дълбоко у нея се пробудил и страх – ами ако той я напусне след този разговор? Цялата приказка изведнъж ще свърши. Може пък това да са празни илюзии. И може би е по-добре да остави нещата, както са си?

- Да, разбира се. – казала тя. – Трябва да говоря с него. Прав си. Като отидем на Бали, ще избера там най-подходящия момент…

Събеседникът ѝ кимнал одобрително и казал:

- Чудесно. Ако има нещо, звънни ми.

Засега няма продължение.

Как смятате, че завършва тази история?