На самотниците не се гледа с добро око, тъй като открай време любовта е основен житейски принцип. Любовта е чувство за цялост и щастие, а самотата е болест, от която трябва да се излекуваме възможно най-скоро. Само че реалната ни концепция за любов е доста крива.

В психологията се говори за дисфункционални връзки и подбор на базата Едипов комплекс и комплекс Електра, все едно са някакво изключение, а те не са. Те са състояния, типични за всеки един от нас. Единици са тези, които са успели да се освободят от родителското отношение и да заявят искрено, че могат да обичат без предварителен план.

Представата ни за любов се създава още в детството и без да осъзнаваме, приемаме отношението на родителите си като знак за обич. Вярваме си, че преследваме щастие, но това, към което наистина се стремим чрез връзките си, е построяване на обстановката вкъщи и реванш за онова, което не сме получили от родителите.

Хващаме човек, който наподобява мама или тате, принуждаваме го да създаде атмосферата, която ни е липсвала и наричаме това романтика. А когато този човек прояви черти на собствения си характер или ни обвини, че не изпълняваме неговата семейна фантазия, се чувстваме предадени и разочаровани. Смята се, че външният вид или положението ни в обществото са коз за атрактивността ни, но всъщност от ключово значение са детските спомени. Химията в мозъците ни работи и дори без да се усещаме, търсим сходства с първите авторитети в живота си.

С времето не ставаме по-мъдри при избора на партньор, защото изпитваме безумна фобия от самотата, вместо да я използваме, за да си зададем въпроса: „Чакай, къде сбърках?”
По подразбиране психиката ни се привлича от хора, които ни напомнят за дома. Ето защо на практика не търсим някого, в когото да се влюбим, а следваме точна схема и се оглеждаме за човек с конкретна роля.

Защитаваме нуждите си, борим се за желанията си, докато любовта е висша форма на емпатия. Да разбираме, да ценим и да сме привързани към някого заради това, което представлява в действителност, е рядкост.

По-често следваме инстинктите си за наваксване на пропуснатото детство.

Увереността, че има някой, който ще поправи разбитите ни очаквания ни тласка към връзки и оформяне на семейство по грешни подбуди. Не виждаме ясно интересите си и базирайки се на инфантилна илюзия, любовта си остава недостижим идеал.

Влюбване, започнало на този принцип, винаги е недъгаво. Няма да откриете човек, който с охота ще се превърне в бащата или майката, които сте искали като дете и ще компенсира напълно невръстните ви кризи. Вероятно го издирвате и сте били близо до намирането му, но накрая сте оставали огорчени и наранени. Дори и другият да не е идеален, фактът, че сте останали слепи за нагласите му, е доказателство за проблем и в самите вас.

Има нещо, с което не ви се разделя и обикновено това е надеждата за щастливо детство. Представете си го като момиченце, чийто родители се постарали да я направят борбена, налагайки убеждението, че любовта е подарък, който трябва да се заслужи. Поставяли ѝ условия в замяна на нежност и изисквали да ги изпълнява. Момиченцето израснало с представата, че трябва да се докаже, за да я обичат. По неясни за нея причини я привличали емоционално дистанцирани мъже, които не обещавали много, но изисквали пълната ѝ отдаденост. Стараела се винаги да е на разположение и да дава, когато ѝ поискат, докато наум се питала: „Какво ми става? Защо не намирам някой свестен?” Скачала от връзка на връзка, играейки ролята на отхвърленото от родителите дете. Пресъздавала отново и отново старата си травма, а се заблуждавала, че обича.

Когато си растял, без да ти дават кураж и да ти показват колко си ценен, цял живот ще търсиш човек, който да го направи за теб. Наричаме го сродна душа, перфектната половинка и не разбираме, че не може да върнем нещо, което вече е изживяно. Ако страдаме от някаква празнота, сами трябва да я запълним, защото друг няма да го направи.

Какофонията на незадоволени потребности и нелогични емоции се подрежда, само когато останем сами. Самотата е етап, който позволява да вникнем по-дълбоко и да извадим наяве това, което ни тормози. Защо ни е герой, щом сами може да си дадем това, което не ни е било достатъчно – вяра в себе си, финансова сигурност, уют у дома. Направим ли го, наистина може да се влюбим и да пуснем представата, че някой може да замени родителите ни. Неуспешните връзки показват, че има по какво да работим и преди да стигнем нивото на истинска интимност, трябва да станем по-самостоятелни и неподвластни на първичните импулси.
Само когато погледнем на самотата като на възможност да изградим по-стабилен характер и ярка индивидуалност, може да обичаме и да бъдем обичани с повече въображение и по-малко критерии.

Автор: Антония Руменова

Четете още: Най-разпространените секс митове за мъжете и жените