Цвета Герчева

Обожавам вкусната храна! Тя просто ми носи удоволствие и за нищо на света не мога да се откажа от него. Колкото и да си говорим за диети обаче, съм установила, че когато хапваме качествени продукти, от тях не се пълнее. Затова се включих в този блог - искам да ви разкажа за добрите и полезни съставки, за любимата ми пица и изобщо за по-вкусната страна на живота.

С влак по Искърското дефиле - едно вкусно пътешествие

22 август 2017 | 12:15
9098
0

"Добър ден, един билет до гара Черепиш, моля"... Това е всичко, което трябва да кажете на гишето на БДЖ в столицата, за да се сдобиете с пропуск за влака София-Мездра и да прекарате един следобед зад стените на Черепишкия манастир. Смятате, че това ще бъде пътуване като всяко друго? Грешите. Влакът минава през кътчета от забравената България. А тя е просто приказна. И не бива да я пропускате за нищо на света. 


В търсене на изгубени емоции от детството и малко време само за мен, решавам да попътувам с влак из Искърското дефиле. Идеята се ражда, докато се чудим колко струва щастието с една любима приятелка, която винаги ме вдъхновява да предприема най-вълнуващите си пътешествия. А пък мен не ме е страх. Ни най малко.
Качвам се на стария руски локомотив, а вътре ухае на влак и старо черно масло. Локомотивът минава бърза проверка, а след 10 минути бавно и тромаво поема в своята посока - гара Мездра.
Линията минава покрай мътния и загадъчен Искър, който спокойно завива и лъкатуши в Старопланинския пролом, а над влаковата линия прелитат с невероятно майсторство диви патици. Да ..вече съм на 20 минути от центъра на София, а сякаш докосната от магическа пръчка, се озовавам в друг свят.


Преди да тръгна към гарата, минавам да взема нещо вкусно от Domino's - във влака няма храна, а една пица и вкусен сандвич са животоспасяващи по моя маршрут.

Докато металните колела докосват бавно релсите, до мен сяда възрастна дама, която с любопитство поглежда към моя обяд. Споделям с нея един вкусен сандвич и ужасно ароматна, още топла пица ( почти час след като съм я  взела, тя все още е сякаш току що излязла от пещта).

Баба Митра ми разказва за храната в някогашните вагон-ресторанти със соц менютата "компле" - пиле с орис или руло "Стефани"". "Сандвичите със салам и кашкавал бяха просто върха", казва тя, но категорично отбелязва, че Domino's й харесват много повече.


Пътят минава почти неусетно. И ако си мислите, че има някакъв начин да се ориентирате къде трябва да слезете за Черешиш, грешите. Най-добре е да питате. Затова и аз постъпвам по този стар, но изпитан способ за ориентация. "Манастирът е след 6 спирки", ми казват, а аз се заемам да броя стриктно. Минаваме през малки каменни тунелчета, изоставени гари и симпатични къщички, приютявали някога нечие усещане за любов и уют.


Слизам на гарата и се оказва, че съм единствената, която е избрала тази дестинация за днес. Истински ексклузивитет, на цена 3 лв. - толкова струва билетът от София до тук. Докато изпращам влака абсолютно сама на малкия перон край Черепиш  и го гледам как потъва в поредния каменен тунел по линията, си мисля колко е нечестно, че познавам почти идеално Тоскана и Венето в Италия, а никога не съм минавала с влак из красивото дефиле на един час от София.

На малката гара ме посреща стара сграда, строена през 40-те години на миналия век. Днес изоставена, някога зад великолепните й стени е кипял живот. Това е една от сградите на софийската духовна семинария. Преди няколко години, докато си говорех с един отец и го питах къде е научил толкова много за света, той ми каза "Край Черепишкия манастир". Днес вървя по неговите стъпки, вдъхвам от невероятната енергия на малката долина, скрита зад високите варовикови скали на пролома и се вълнувам като малко дете.

След 10 минути съм пред стените на манастира.

Черепишкият манастир ме посреща с широко разтворени порти и тотална тишина. Няколкото старинни къщи, част от манастирския комплекс, са приятно реновирани, а ако дядо игумен прецени, може и да ви покани да пренощувате в някоя от стаите. Зад стените на манастира витаят чудни легенди и се усеща истинският възрожденски дух на изгубената България.

Любимо място на дядо Вазов, монасите и до днес са запазили балкончето над Искъра, на което поетът обожавал да прекарва следобедите си. Посядам за минута на дървения миндер, отварям стар том с разкази и за минути забравям за всички мейли, които трябва да напиша днес.

Сядам за късна закуска в двора на манастира и питам любезния дядо игумен къде са красивите кътчета наоколо. Той веднага ме праща да сляза до реката, а после да се кача до близкото възвишение, откъдето има приказна панорама над долината.

Напивам се със студена букова вода от чешмата и поемам на път.


Панорамата е наистина страхотна. Просто мечта.


На връщане бързам към влака, за да не го изпусна. Докато седя съвсем сама на стара пейка край гарата, откъсвам шепа диви къпини, които растат наоколо.
Качвам се на" железния кон" на БДЖ и покрай мен се редят отново малките гари, купите окосено сено, малките понтонни мостчета над реката и усещането, че времето тук е спряло. Или поне не върви така, както съм свикнала - всичко е бавно, вкусно, с аромат на стари ценности и топли, дълги дни.

Локомотивът спира на гара София, от него излизаме около 10-ина човека и всеки поема към своите задачи. Аз обаче оставам още мъничко на перона. Имам нужда да се сбогувам с това вкусно приключение, преди да се гмурна в забързания свят на гарата с всичките й сергии, пътници и суматоха.
И ако и вие тези дни се чудите накъде да поемете, не му мислете. Вземете нещо вкусно от Domino's и си купете билет. Билет към някое кътче от изгубената България.

 

Цвета Герчева

Главен редактор