През последната една година животът ни се обърна на 180 градуса. Думата "ковид" влезе трайно в него - в ежедневието ни, в мислите ни, страховете и молитвите. Затова тук ви представяме разказа от първо лице на Йордан Кроснаков, който прекара пет дни в болницата като доброволец...
Ние все още вярваме, че в България има достойни мъже. Срещаме ви с разказа на Йордан, който е един от тях!
Започваме с ден първи.
"23.11.2020 г., 10:00 ч. Пет минути преди да започне работата ми като доброволец към болницата в Габрово - МБАЛ "Д-р Тота Венкова". Първото нещо, което виждам, е черната катафалка, спряла пред моргата. Хиляди мисли и страхове препускат в главата ми, но няма връщане назад. Не знам какво да очаквам, знам само, че искам да помогна. Това е.
Старшата медицинска сестра ме посреща, има изморен вид, усмихва се и ме кани в кабинета си. Преди това си измервам температурата на специалния електронен термометър на входа. Това трябва да го правя всеки ден, когато идвам. Не само аз, всеки, който влезе в болницата го прави, независимо дали е от персонала или е пациент. Хора с температура не се допускат вътре в сградата.
Попълвам молба до директора на болницата, че желая да се включа като доброволец. После приемам работното си облекло: защитна престилка, маска за лице и ръкавици.
Следват задълженията ми. При портиерната има стелаж, на него са поставени торби. Върху всяка торба пише име, отделение и стая. Торбите са оставени от близките на пациенти с ковид, обикновено храна, вода и дрехи. Твоята задача е да ги разнесеш до отделенията - ми казва сестра Галова.
Отделения ли - казвам аз, не е ли само едно. Тя въздъхва. Оказва се, че няколко отделения са преструктурирани за ковид болни, просто са много и не се побират на един етаж.
Другото нещо, което трябва да правя, е да работя със специалната машина за почистване и дезинфекциране на пода.
Показва ми и стаята за доброволци. Там оставям личните си вещи и всеки ден слагам ново облекло, маска и ръкавици.
Оказва се, че има още двама доброволци. Единият работи в аптеката, а другият е като мен в самата болница.
Всичко е ясно. Започвам.
Стелажът вече е пълен, започвам да изучавам етажите и отделенията. Първи етаж - Инфекциозно 1, втори етаж - Инфекциозно 2 и ТРИАЖ, трети етаж - Хирургия, четвърти етаж - Операционен блок, пети етаж - Кардиология, шести етаж - Онкология, седми етаж - Вътрешно отделение, 8-ми етаж - Педиатрия и Нефрология.
В последствие разбирам, че етажите и отделенията са преструктурирани, заради многото заболели от Ковид. Така например ТРИАЖ, означава разпределителна, там се поставят пациенти, за които се смята, че имат Ковид, на които им е пуснат PCR тест и когато се разбере дали е положителен или отрицателен, се насочват към различните отделения. Но и тук има болни от Ковид. Инфекциозно 1, Инфекциозно 2, ТРИАЖ и Вътрешно отделение са за болните от коронавирус.
Всичките торби са за 7-ия етаж, вътрешно отделение. Хващам асансьора и пристигам. Вратата на отделението е отворена, виждам само хора със защитни костюми. Пристъпвам леко несигурно към тях. Една от сестрите ме поглежда: "Доброволец ли си?" Кимвам. Обяснява ми, че когато вратата е затворена, трябва да звънна на домофона и те ще ми отворят, за да вземат багажа. Иначе мога да го оставям до вратата, те ще го разнесат. Благодари ми и се усмихва.
Работя малко с машината за почистване. Въпреки инструктажа, се въртя с нея като слон из стъкларски магазин. Машината е доста тежка и специфична за работа. Започвам да мисля за хигиенистите в болницата. Чудя се как работят с тази машина по 8 часа на ден. Блъскам се в стени, във вендинг автомати, когато минават хора, спирам, за да не ги ударя. Знам, че ще свикна, просто трябва време. В 11:30 сестрата ме вика, идва обядът, трябва да го вземем.
Оставам учуден, нали в болницата има кухня. Да казва тя, но това е специален обяд. По погледът ми става ясно, че не разбирам.
Бизнесът в Габрово подкрепя медиците на първа линия. Всеки ден различни фирми носят обяд и после вечеря за лекарите в ковид отделенията. Безвъзмездно. Очите ми се насълзяват. Толкова се радвам, че все още има хора, които раздават добро от сърцата си. Има надежда си прошепвам в маската. "Какво казваш?", ме пита сестрата. "Има надежда", почти изкрещявам, тя не казва нищо, навежда леко глава и поглежда някъде навътре в болницата.
Натоварваме храната в количката и потегляме. Инфекциозно 1, Инфекциозно 2, ТРИАЖ, Вътрешно отделение и Хемодиализа. За там е храната. Топъл обяд в кутии, хляб, десерт и кисело мляко.
След разнасянето на храната, се насочвам пак към стелажа. После си тръгвам."
Очаквайте разказа и за останалите четири дни на доброволен труд, за които Йордан разказва по един наистина много човешки начин...