Джон Траволта с разтърсващо интервю за загубата на съпругата си година след смъртта ѝ

Джон Траволта даде разтърсващо интервю, в което откровено говори за емоциите си и болката, които преживява, след загубата на съпругата си Кели Престън миналата година.

Пред списание Esquire Spain звездата от "Брилянтин" споделя, че се е научил да остава сам с мъката си и да не натоварва другите около себе си с тъгата, която изпитва. Според него този вид емоция е различна за всеки и затова не трябва да бъде сравнявана или да очакваш някой да ти даде съвет как да я преодолееш. "Най-важното нещо е да оставите човека сам и да не му тежите със своите проблеми", казва актьорът.

View post on Instagram
 


"Мъката на един човек може да бъде по-голяма от твоята собствена, но никога не трябва да се опитваш да му помогнеш, защото няма да успееш. По-вероятно е да нагнетиш още повече ситуацията и да докараш страдащия до по-голяма депресия, от която трудно се излиза", допълва Траволта. Той смята още, че двама души, които тъгуват, не трябва да го правят заедно, защото това е равносилно на две пробити лодки, които стремглаво се спускат към дъното. Едната по никакъв начин не може да помогне на другата.

View post on Instagram
 


"Говоря от собствен опит. Защото, въпреки че е страхотно да имаш компания, понякога става така сякаш ти се опитваш да помогнеш на другия, вместо да се съсредоточиш върху собствената си мъка и нейното преодоляване“, добавя звездата.

67-годишният актьор не крие, че много негови близки и приятели са се опитали да го утешат след смъртта на Кели, но никой от тях не е успял.

View post on Instagram
 


На въпроса какво е научил през тази тежка и самотна първа година без съпругата си, Траволта отговаря, че не желае хората да тъгуват за него, когато умре.

Признава, че намира най-пълноценна утеха от болката, когато слуша музика или танцува. Споделя още, че основната движеща сила и смисъл на живота му са двете му деца – 21-годишната Ела и 10-годишният Бен.

View post on Instagram
 

Четете още: Джон Траволта: Чаровното момче на киното, което спря да се усмихва