Ако беше жива, днес великата българска поетеса Миряна Башева щеше да навърши 76 години.

Две години и половина след като издъхна в съня си и ни напусна тялом, но не и духом, тя продължава да пулсира в сърцата ни със своите безсмъртни мелодични стихове. Творби, голяма част от тях вдъхнали живот на едни от най-прекрасните песни от съкровищницата на българската естрада.

Поетесата на космическата нежност, както я наричат, е автор на текстове към мелодии по музика на Петър Чернев, Михаил Белчев, Стефан Димитров, Атанас Косев, Юри Ступел, Валди Тотев и др., а стиховете ѝ са преведени на редица европейски езици.

Сред най-припяваните музикални хитове с нейни стихове са “Дано” на Богдана Карадочева, “Тежък характер” на Йорданка Христова, “Булевардът” на Михаил Белчев, „Нека да е лято“ на Стефан Димитров...

Миряна Башева се ражда на 11 февруари 1947 г. в семейството на трагично загиналия външен министър Иван Башев. Учи в английска гимназия, след което следва английска филология в Софийския университет, но не се дипломира. Започва да работи в сферата на журналистиката. Първите си стихове прописва едва на 23 - 24 години.

През 1979 г. създава стиховете към филма "Войната на таралежите" на Иванка Гръбчева, а Рангел Вълчанов я кани да напише сценария за игралния филм "Последни желания" от 1983 г. Творбите ѝ са преведени на няколко езика, а част от тях са включени в сборник с българска поезия, издаден в САЩ – "Глина и звезда – съвременни български поети" (1992 г.).

Да почетем личността и таланта на великолепната Миряна Башева с шепа стихове от нейната вълнуваща и непреходна поезия:

На тези, с които случайно се срещаме

Помня - кратка, внезапна вечер.
Помня, в твоите бегли длани
стихва, сякаш на смърт обречено,
хладното ми добро държание.
Помня - ти ми разкриваш нещо
много важно и много просто -
гениалното ти усещане,
че сме с теб два далечни острова.
Помня, няма излишно време
да се правим на реалисти.
И с готовност за бой приемаме -
и в секундите има истина!

...........................................

Помня, казваме сбогом - в упор.
Почва ден. Той е романтичен.
Други казваха - много глупаво,
можеше да не се увличате.
Много важно, че се разделяме!
Важното е, че утре влизаме
в други вечери, пренаселени
с невъзможна и ясна близост!

Аз и днес ще те разпозная с
гениалното си усещане
в други, считани за случайни,
а напълно редовни срещи.
Аз от малка съм си такава -
най-щастливата. Чак до скомина.
Само името ти забравих.
А лицето ти не запомних.

***

Сто години суета

След дивите димни безредици,
типични за новия бит,
аз тихичко идвам на себе си.
Но някой е паднал убит.

Поставен е кръст на любовите,
що бяха до гроб - до една.
Но зеят безкрьстни гробовете
и даже са без имена.

А ето и мойте ненависти -
под братска могила от прах,
размесен с пороци и навици,
които, уви, надживях.

Те вярно ме следваха приживе
и честно загинаха - в бой.
Прощавайте, черепи - рижави
от мътния глинен порой.

Тук някъде, в мойте околности,
тревясва цял век суета.
Прощавайте, скъпи покойници,
разумно забравени там.

***

Тежък характер

Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш,
от глава до колене
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар -
цял живот - студ и огън,
клетва и благослов,
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.

***

Булевардът

Под дебели подметки и проза
дреме есенно жълт тротоар.
На разсъмване всичко е розово -
за петнайсет минути макар.

Своя автомобилен оркестър
вдъхновен дирижира денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват. И пак цъфтят.

Аз ги имам за съученици -
тия честни дървета - на пост
пред вековната наша традиция
да ме чакат на Орлов мост.

Дефилират милион непознати -
Димитрова, Николов, Петров...
И повикана по телепатия,
бърза новата ми любов.

Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз Елизе -
тук почиват след дългото скитане
уморените ми нозе.

Този факт е световно известен -
че на "Руски" започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват...
И пак цъфтят!

***

Точка

Аз нямам как да стигна до финала,
да пусна тоя свят на самотек.
Мен еволюцията ми е дала
безсмъртие, защото съм човек.
Аз няма да положа тихи кости
под жалните орландовски брези
и моите опечалени гости
ще си спестят и свещи, и сълзи.
В опровержение на Чарлз Р. Дарвин,
на черните Адамови ребра,
над мене няма да програчи гарван.
Предупреждавам: Няма да умра.
А ако някой ден - помози бог! -
откаже медицината отсрочка,
не бързайте с цветя и некролог.
Предупреждавам: Няма смърт. И точка.

Четете още: Днес си спомняме за Петя Дубарова: Нежната душа, която събираше цялото небе