Автор
Антония Михайлова

Да си спомним за Петя Дубарова: Нежната душа, която събираше цялото небе

На 25 април, 1962 г., изгрява "зорницата на българската поезия" - нежната и безкрайно талантлива Петя Дубарова. Слънчевото момиче, което учеше в английската езикова гимназия на Бургас, и което си отиде едва на 17. Обричайки завинаги сърцето си на лятото и морето. Отиде си, без време, завещавайки на поколенията огромната си, но чувствителна душа. Душа, попила в себе си цялата мъдрост и великолепие на битието, отекващи в стихове, които винаги ще туптят.

Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,
пак дъхът му цветен ще ме парне.


През краткия си житейски път Петя Дубарова остави след себе си ярка и незаличима следа. И добави най-блестящите, кристално чисти и неопетнени от време и вятър бисери в съкровищницата на българската поезия.

View post on Instagram
 

Петя пише стихове от най-ранна възраст, а първите ѝ публикации намират място във вестниците тогава „Септемврийче” и „Народна младеж“, в списанията „Родна реч“ и „Младеж“. Толкова емоционални и проникновени, че за обществото тогава се оказва твърде трудно да приеме, че такива мисли могат да се родят в съзнанието и житейския опит на едно дете.

През безжалостно краткия си живот Петя създава въздействащи поетични творби и импресии, приказки и разкази, които застават категорично на фона на литературния живот на 70-те години на миналия век и които се превръщат в класика.

View post on Instagram
 

Около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза и десетки художествени преводи на песни на “Бийтълс”, “Би Джийс”, “Смоуки”, “Пух” остава младата поетеса след себе си. Лекота и дързост, нежност и бунт се преплитат в красотата на понякога шепнещото ѝ, друг път болезнено викащо, слово. Слово, пропито с непримиримост към фалша и лицемерието, но и с поглед, вперен към всичко необятно и непреходно.

Стихиите и вечните човешки ценности изграждат перлите в короната на творчеството на Петя Дубарова. Онази Петя, родена в семейството на прогимназиална учителка по литература и майстор в бургаски завод. Момичето, което говори с "разплаканите черупки". Момичето, което в спомените на съучениците и учителите си, на приятели и поети, на всички онези, които я познаваха отблизо, винаги ще остане бяла и добра.

View post on Instagram
 

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла...

Стиховете ѝ докосват като слънчев лъч "с магия на златен фонтан", обливат като кротки морски вълни, гъделичкат като златисти песъчинки, стоплят както утринното юлско слънце на Бургас.

Като ученичка Петя не обичала да вдига ръка, но погледът ѝ винаги бил целеустремен, а думите ѝ – мъдри, облечени в будна мисъл, зрялост нетипична за годините ѝ оригиналност.

Защото като палава минута, 
внезапно грабната от дълъг ден, 
живея аз – от никого нечута, 
и цялото небе живее в мен.

View post on Instagram
 

Сензитивна и чиста, емоционална, вдъхновена и проникновена, съзерцаваща, питаща се, непокорна, фина и търсеща, трептяща и пулсираща на безброй честоти. Такава е Петя Дубарова. Момичето, което избра да изчезне в прегръдката на морето и дъжда... и завинаги да остане на 17.

Официалната версия за причината за самоубийството на Петя е счупена кръстачка в бирена фабрика, където тя е била на бригада. Обвинението пада върху нея. Следват педагогически съвет и намаляване на поведението ѝ. Предсмъртното ѝ писмо обаче обърква. То е толкова силно, покъртително и до болка откровено, колкото и поетично. 

МЛАДОСТ
ПРОШКА
СЪН
СПОМЕН
ЗАД СТЕНИТЕ НА ГОЛЯМАТА КЪЩА
ТАЙНА

“Малкият принц“ на Екзюпери и “Мадам Бовари“ на Флобер са сред любимите произведения на Петя. Възхищавала се е още и от изкуството на живописта. Съзерцанието ѝ пред някоя картина понякога дори е попродължавало часове. Лятото и морето са божествените стихии, пред които поетесата се е прекланяла до сетния си дъх.

View post on Instagram
 

Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.