Да, подведохме ви със заглавието: не сме разговаряли лично с лошото момче на съвременната френска литература Фредерик Бегбеде, който днес празнува своя рожден ден. Но пък дадохме задача на Ана Островска да си припомни няколко негови книги и да поспори с негови сентенции почти като в истински разговор (само дето той не може да се защити, но нищо). Четете и споделете мнение дали според вас любовта трае само три години.

"Всичко е временно: любовта, изкуството, планетата Земя, вие, аз. Смъртта е толкова непредвидима, че успява да изненада всеки един от нас. Откъде може да знаеш дали този ден не е последният ти? Мислиш си, че ти остава време. И после изведнъж — край, изчезваш, твоето време е изтекло. Смъртта е единствената среща, която не е записана в органайзера ти."

Мосю Бегбеде, дезоле - това е прекалено нихилистичен поглед към скромната человеческа екзистенция. Да, ясно е, че сте чел Кастанеда, който твърди, че смъртта винаги е до лявото ни рамо, но трябва ли непрекъснато да си/ни го напомняте? Може да го погледнем и така: да, смъртни сме, така че това осмисля всеки момент, защото е ценен и единствен, нека се насладим подобаващо. Carpe diem, carpe noctem, carpe omnius (логично е това да Ви допадне като философия, като имаме предвид яркия Ви гедонистично-бохемски поглед към битието).

"Животът е ситком: поредица от сцени, които се развиват сред едни и същи декори, с почти същите действащи лица и чийто следващ епизод очакваш с нетърпение, белязано от известно затъпяване."

Поглеждането на живота като на ситком е интересна житейска философия. Лошото, мосю Бегбеде, е това, че вероятно Вие вярвате, че конкретно Вашата екзистенция е безкрайно интересна за безбройни почитатели и заслужава собствен сериал. Възможно ли е и ние да подходим предекзистенциалистки ала Ницше и да стигнем и по-далеч - не е ли животът тогава едно нескопосано риалити? Защото има и скучни, посредствени, неярки моменти. Лошото е, че някои хора очакват задължителен интерес към своите персони, искат да са не само наблюдавани, искат да са обожавани, искат тази слава, така прекрасно осмивана в едноименния роман на Вашия колега Даниел Келман. Но малко се отклонихме, нека продължим нататък с Вашите размисли.

"Каква е разликата между това да обичаш и да се преструваш, че обичаш, при положение, че успееш да излъжеш самия себе си?"

Добър въпрос, мосю Бегбеде, забелязваме, че започвате Вие да задавате въпросите и ще се постараем да отговорим кратко и конкретно. Римляните например са изразявали интимните си чувства, но най-краткото обяснение в любов при тях е "Amaris es", т.е. "Обичан/а си". Този езиков подход е с ясна цел - важни са чувството и обектът, а не субектът, обичащият. И се сещаме за репликата на Моника Белучи в един от последните епизоди на "Туин Пийкс": "Ние сме като сънуващия, който сънува сън, а после живее в него. А кой е сънуващият?". Тук важно е не кой е обичащият, а обичаният - един вид емоционален алтруизъм: този, който обича, го прави безрезервно. И както пише в Библията, в първото послание към Коринтяни 13:4: "Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее" - ако обичта е истинска, тя е над обичащия. А псевдообичането, самозалъгването е излишно, безмислено и не помага на никоя от страните.

"В живота има само една голяма любов, всички преди нея са подготвителен етап, а всички след нея – опит за връщане на изгубеното; голямата любов е сега или никога."

В известен смисъл Вие, мосю Бегбеде, приемате, че темпоралната величина е привнесена и всичко се случва по всяко време, т.е. не трябва да мислим линеарно? Тук ще се съгласим с Вас. Pantha rei или Tempora mutantur, както предпочитате. Искаме обаче да поставим един въпрос не на Вас, а на читателите: ами ако се случи така, че някой пропусне голямата си любов, защото я е срещнал/а примерно на 14 и твърде инфантилно е допуснал/а много грешки? Какво тогава - целият бъдещ интимен живот ще бъде лишен от любов и истинските емоции ще бъдат едва ли не имитация на истинските? Не, наистина явно сте огромен почитател на Ницше вместо на някой Ваш сънародник като Декарт например.

"Нямаме право да бягаме от щастието. Повечето хора не са имали нашия късмет. Когато им е приятно заедно, не се влюбват. Когато са влюбени не си пасват в леглото. Или пък когато са добре в леглото, след това нямат какво да си кажат. Ние си имаме всичко, освен че нямаме нищо, понеже не сме заедно."

Искаше ни се да завършим този "разговор" с нещо позитивно, мосю Бегбеде, но не успяхме да открием такива Ваши думи. И все пак, ако заложим само на "Нямаме право да бягаме от щастието", звучи много добре, нали? Подсеща ни и за думите на Джон Мил: "Запиташ ли се дали си щастлив, веднага спираш да бъдеш", така че нека не се питаме, а да бъдем щастливи, четейки някоя хубава книга например. Водихме тук кратка дискусия и установихме, че любимата на повечето от нас Ваша книга е не "Любовта трае три години", а "9.99", защото е все пак по-повествователна и не толкова мрънкаща и фредерикоцентрирана (ако позволите). И чакаме отново да дойдете в България, за да се запознаете с целия ни екип. А защо не и да си поговорим съвсем наистина?

автор: Ана Островска