Копривщица е едно от най-посещаваните от туристи места в България.

През 1952 г. е обявен за единствения град музей в страната, а от 1971 г. е архитектурен и исторически резерват, разполагащ с 388 архитектурни, исторически, художествени и етнографски паметници.

През 1978 г. е признат за национален архитектурен резерват с международно значение и за селище на международен туризъм.

Полемичен е въпросът за произхода на името на града — от "коприва" или от "куп речици". Taкa до днес местните жители го произнасят без "в"-то – Коприщица.

Нека сега погалим очите ви със снимки от Копривщица и малко информация относно неясната поява на града и легендите, които и до днес объркват учените и разпалват въображението ни.

Историците все още нямат единно мнение за създаването на град Копривщица.

Предание за Жупата

Предполага се, че старите пътища, свързващи градовете Златица, Пирдоп и Клисура със Стрелча и Панагюрище се кръстосвали на мястото на днешна Копривщица. Разположено в котловина, покрито с тучна зелена трева, напоявано от р. Тополница и нейните притоци, мястото било подходящо за почивка на кервани, пътници и търговци.

Поради благоприятните природни условия в района се заселило едно старобългарско семейство със своите стада – т. нар. „жупа“. Те поставили началото на ново селище. С увеличаване на броя на хората в жупата се увеличавали къщите и се образували малки домашни общности. Почти всеки от родствениците получавал прякор — Тиханек, Козлек, Дуплек, Ломек поради специфични черти, занимания и случки свързани с него. От там идвали и имената на новосъздадените махали, някои от тях останали като фамилни имена и до днес.

В подкрепа на тази теория е и фактът, че част от Ламбовската(Кокон) махала и днес се нарича Жупата. Тази част представлява малък площад, разположен в центъра на махалата. През 1922 година на югозападния зид, заграждащ площада, е издигната чешма, наречена „Райна“ или „Райновец“. Нейни ктитори са жените от местното дружество „Благовещение“. Тази част от махалата се нарича и „Изгорът“.

Болярката от Рила

Друга легенда разказва за млада жена, заселила се на мястото на днешна Копривщица, тъй като местността ѝ се сторила подходяща за отглеждане на добитък. Малко след пристигането си тя заминала за Одрин (днешна Турция), където измолила от султана ферман, чрез който ставала владетелка на Копривщица, а селото получавало големи привилегии.

В този ферман за първи път султанът нарекъл Копривщица Авраталан – „женска поляна”, название, което след това често се използвало от турците. Преданията разказват, че турчин с подкован кон нямал право да мине през селото, а жителите му можели свободно да носят оръжие. От благодарност и почит към болярката копривщенци я нарекли Султанката, а нейните потомци дълги години се именували Султанекови.

Възможно е тези две версии за създаването на Копривщица да са свързани. В началния период след заселването на старата жупа родствените връзки били много близки. Поради тази причина копривщенци не са се женели помежду си, а си търсели жени от другаде.

Възможно е някой от членовете на жупата с благороден произход и благосъстояние да е взел за жена момиче от болярски род.

Град, създаден от бежанци

Съществуват предположения, че след падането на България под турска власт в местността се заселили бежанци – потомци на големи български родове, търговци, скотовъдци със стадата си. Сред тях били трима овчари – Ламбо, Тороман и Арнаутин („арнаути“ наричали албанците и българите от прилежащите до Албания македонски области). Те създали малки семейни общности, които с времето се разрастнали и дали имената на съществуващите и до днес махали в града – Тороман махала, Ламбовска и Арнаут махала.

В средата на XVIII век жителите на Копривщица, водят съдебни дела за пасища с тези на Стрелча. По това време и двете селища се числят към вакъфа на Михримах, починала щерка на султан Сюлейман I.

Легенда за Сополивите камъни

През 18-19-ти век,когато Копривщица е наброявала близо 12 000 жители,управлението на селото (тогава тя е била село) е имало формата на матриархат. Тъй като скотовъдството и занаятчийската манифактура не са били достатъчен източник за препитание,мъжете масово са ходили на гурбет.

На няколко километра от селото пътя към Пазарджик и Пловдив водещ гурбетчиите до Цариград и Близкият изток преди да се спусне надолу към Стрелча лъкатуши през местност,осеяна с каменни морени.До това място семействата са изпращали бащи и братя на дългото и рисковано пътешествие.Раздялата била тежка и много сълзи години наред са се проливали там.Години наред.Така каменните грамади се сдобили със своето горчиво-иронично име — Сополивите камъни.

Снимки: Августина Тодорова