Три и половина сутринта е и аз се изстрелвам от леглото като ужилена. Полетът ми е след по-малко от няколко часа, а мен не ме свърта...
Правя си голяма чаша чай, любимият ми е зелен с джинджифил – по-ароматна напитка едва ли съм пила за последните 10 години, взимам бърз душ и будя приятеля си да става, но вече леко изнервена, че току-виж си изпусна полета.
Мятаме кучето в багажника (и то ще ме изпрати, как без него) и тръгваме. Мълча на път за летището, заседнало е нещо в гърлото ми. Не ме разбирате сигурно – тя тръгва на ваканция в Рим, самичка, да си щрака с пръсти, да снима забележителности и да яде, какво се прави на толкова притеснена. Е, притеснена съм! Никога не съм ходила сама някъде по-далеч от морето. Винаги съм придружавана от някого и идеята да отида съвсем сама на стотици километри от България ми действа стресиращо. Добре де, по-скоро вълнуващо. В мен е и текстът на книгата, като смятам частта за Рим да я препрочета на път за там... И излитам.
В самолета си мисля , че откакто се помня водя особено неприятна борба със себе си, като един от фронтовете, които не мога да превзема, се нарича постоянство. Какъв ген съм приютила, че да не мога да намеря мястото си? Увличам се по идея, хоби или мисия, чиято давност изтича някъде по средата на пътя към осъществяването ѝ. Водя непрестанна битка с това, което искам да бъда и това, което ми се налага да бъда. Мислите ми са рязко прекъснати, и с отложено продължение за след няколко часа, от турболенция, която продължи дълго и почти не докара до истерия мъжа, седящ до мен.
Мен обаче не ме смущава... Летенето със самолет винаги ме кара да се чувствам невероятно и всеки път се самонавивам, че в предишен живот съм била пилот. Излитането е любимата ми част - набирането на скорост те кара да усетиш мощта на двигателите, а плавното отлепяне от земята се случва като на магия. Изпитвам ужас от високо, но не и от летене със самолет - не разбирам логиката, но е факт.
Прескачам остатъка от този "летящ" епизод от старта на пътешествието – ще се видим в Рим...
Когато отлетях от София, навън беше още тъмно и унесено в последни минути сън. На дясната снимка се вижда вече разбудена Италия и мъничка част от брега на Средиземно море (извинете ме за качеството на снимките, но разполагах само с телефон в самолета)
***
А, ето го и... летище Фиумичино. Всичко се подрежда по-бързо отколкото си представях, веднага се ориентирах откъде да взема влак за центъра на Рим, който за мой късмет, се придвижи от Фиумичино до крайната ми цел гара Трастевере в час пик – 08.30 сутринта, когато италианци се разпръскват по работните си и учебни места. Седя притисната в един ъгъл с багажа в скута ми и си мисля колко много приличат съвременните римляни на нас българите. Трудно бихте ги объркали за чужденци, ако ги видите да се разхождат по Витошка, например. Същите черти, излъчване, с тази разлика, че са далеч по-спретнати и наконтени от мъжете и жените у нас, особено мъжете!!! О, за италианците може да се говори много по отношение на стила им – саката, панталоните, обувките, шаловете, прическите... Определено мъжете в Италия са по-красивата част от населението, макар, в разрез с мнението на много мои приятели, посетили Италия, смятам, че италианките са изключително подържани и очарователни!!!
Сега ще спестя подробности от първото нещо, което ми се случи от момента на слизането на гара Трастевере и стигането до хотела, което по думите на собственика трябва да продължи не повече от 6 минути, а аз осъществих за час и 6 минути. Изгубих се нарамила огромен самар с карта в ръка и видимо стреснато изражение, което смили не един италианец – аз им говоря на английски, те ме успокояват, рисуват карти на квартала и упътват на италиански. Цяло чудо е, че се разбрахме. И тук е моментът да вмъкна, че да, италианците наистина не знаят добре английски, а по-възрастното население пък съвсем.
Настаних се набързо в малката, подобна на килийка стаичка и директно изфръкнах навън, поставяйки началото на приключението Рим. Но преди всичко останало, което ще последва в пътеписа, нека ви споделя няколко съвета и факта за резервацията на хотел, пристигането, придвижването и ориентацията в Рим, така от първа ръка. Все ще има сред вас някой, на когото му предстои пътешествие до тук (а може и още да не знаете, че скоро ще ви щукне да отпътувате към Вечния град, както се случи с моя милост):
Моят първи съвет е прост – наемайте си евтино спане, защото по цял ден ще крачите из града, а вечерта ще искате да правите само едно единствено нещо – да спите! Затова не залитайте по-скъпи хотели с луксозни стаи, а наемете стая в хотел тип Bed&Breakfast, които предлагат прилични стаи от типа 1-2 звезди, както и закуска (на някои места ще ви зарадват с шведска маса, но на повечето ще минете само с по един фреш и кроасан, но и това е нещо). Аз отсядам в Guest House Trastevere, в стая с единично легло и самостоятелна баня. Хотелчето е вградено в приветлива жилищна сграда със собствен вътрешен двор и паркинг за скутери, като на връзката на ключовете ми дрънкат цели 4 ключа – толкова са всички врати, които трябва да отворя, за да стгина до малкото си, добре пазено гнезденце.
Вътрешният двор на Guest House Trastevere
В зависимост от това къде сте си наели хотел можете да избирате измежду три начина за придвижване от летище Фиумичино до Рим. Аз съм отседнала на няколко минутки пеш от гара Трастевере, до която стига градският влак FR1 за около 30 минути, като в тях са включени и междинните спирки (цената на еднопосочен билет е 8 евро). Ако обаче целта ви е да стигнете до сърцето на транспорта в Рим – гара Термини (а това е най-честият сценарии, тъй като хората обикновено си търсят квартири и хотелски стаи около Термини, заради удобното метро), то можете да хванете от летището влака Леонардо, който е експресен и струва 12 евро в посока, или автобус, за който ще заплатите 6 евро, но ще пътувате за двойно повече време. В момента, в който достигнете гара Термини можете да се прекачите на метро, трамвай или автобус, с които да се придвижите до мястото, на което ще отседнете. А можете да го направите и пеша, което аз НЕ препоръчвам в деня, в който сте се натоварили като онази иначе много сладка смесица между кобила и магаре... Муле.
Да се ориентираш в Рим е като да научиш пътя до кварталния Плод и зеленчук – демек, елементарно. Навсякъде има каменни табели с имената на улиците (ах, разкошни са!), почти веки път води към някоя голяма разкопка, известна катедрала или историческа сграда, които са основните ориентири във Вечния град.
Метрото е най-бързият и мръсен начин (ами, по-мръсно е от нашето метро) да препускате от една гореща точка на града до друга, но запомнете, че сърцето на града, там където ще се разхождате, ядете и очаровате от гледките, е лишено от подземната машина. Римляни си пазят града, забележителностите и разкопките, които лесно биха поддали на едно брутално разкопаване на земята и подлагане на постоянни вибрации от препускащите мутриси. Добрата новина е, че ходенето пеша е много приятно и бързо занимание. Има само две опасности, на които се излагате – да попаднете насред удивителни римски красоти като исторически паметници и скрити романтични улички, или да се стресирате от лудите шофиращи италианци и още по-лудите пресичащи такива. Още от първия ден разбирам, че за тези хора светофарите са подробност от градския пейзаж и ако можеш да претичаш през улицата между засвяткалите се коли и мотори, то непременно трябва да го направиш! Дори бабите пресичат като мухи без глави. Пресичащите са едно на ръка, а шофьорите друго - силно се съмнявам, че си правят труда да забелязват съществуването на пешеходци, след като, едва озовала се на римска земя, отнесох звучна ругантня на италиански, заради нахалството ми да стъпя на пешеходната пътека. Но не им се сърдя, всеки град си има правила и навици на движение и е редно да влезна в крак с тях, дори с риск грациозно да се тръшна върху нечий капак или, за още по-романтично, върху каската на някой префучаващ моторист.
Сладък колаж с Одри Хепбърн - сцената е от страхотния филм "Ваканция в Рим" (1953), който много ми напомня като настроение на лудия римски трафик по улиците