Колизеумът бе ударното начало на престоя ми в Рим, което ме сравни със земята и ми показа, че каквото и да правиш, където и да отидеш, каквото и да очакваш, трябва да си готов за някои сурови истини и уроци. Не звучи като старт на пътешествие, което искам да посветя на удоволствието и приказката, наречена Рим, нали?
След като се прибрах в хотелската стая, седнах на леглото и погледнах стола с поставения отгоре неразопакован още багаж, кротко съзерцаващ улицата през прозореца. Толкова съм уморена... Дори не съм яла днес, представяте ли си? Дойдох в Рим, в меката на божествената храна, а цял ден не помислих и за един залък. Така е винаги, когато съм развълнувана, заета, замислена – мога да забравя напълно за естествените си нужди. Все едно, утре ще се занимавам с ядене, а сега ще разопаковам багажа и ще... спя!
Прочетете повече за Колизеума - самотния гигант на Рим
***
Всъщност епизодът с Колизеума се оказа повече от добър старт, защото всичко, което последва бе красиво, ведро и много секси! Още на следващото утро бях заредена с ужасно много енергия, независимо от побъркващия глад, който усещах. Часът бе не по-късно от 10.00 (поспах си, какво пък), водата гореща, душ гелът ухаещ на Коледа (сещате се, онези смесени миризми от ванилия, канела и джинджифил), лещите сложени, спиралата и тя. Облякох единствената тъмнолилава рокля, която взех със себе си, пръснах два пъти от Karl Lagerfeld, нарамих една мъничка и една платнена чанта, пълна с карта, пътеводител и фотоапарат, и излетях от стаята. Ден втори, здравей!
На път за метрото видях голям, открит пазар със сергийки, отрупани коя с плодове, коя със сирена и провесени от тавана еленски бутове, коя с рози и божури... Ах, рай за очите и стомаха. Закуската реших, че ще бъде чепка сочно грозде, като това си е истинско престъпление спрямо първото ядене за деня, което си приготвям в България – рохки яйца с масло, зеленчуци и сирене. Имайте предвид, че тук в Рим официално, тържествено, с подпис от моя милост се отказвам от сутрешните тренировки, в чест на които закусвам гореизброените неща!!! Не искам да се подлагам на нищо, за което трябва да отделям специално време. Ако съдя по вчерашния ден, ме очаква страхотно преброждане на римските площади, улици и алеи, тъй че с това ще се изчерпва спортната ми програма.
Вижте класическа рецепта за брускети с домати и босилек
Ако имаше някой с мен, щях да го попитам - „Какво става, за бога?! Толкова ли добре изглеждам днес?“ Докато се разхождах покрай сергийките, потапяйки се в този изключителен спектакъл от храна и аромати, мъжете не спираха да ми се усмихват, а по-смелите от тях да ми подхвърлят „Ciao bellissima“. Едва изминаха 24 часа от престоя ми тук и започнах да разбирам защо на италианците им се носи славата на едни от най-големите кавалери в Европа. Докато стигна до спирката на метрото отнесох още няколко поздрава, придружени със страхотно звучащи думи на италиански, които не разбирах. Силно се надявам, че редом с вежливите кимвания, не са изстрелвали коментари от типа на „Приличаш на биволска моцарела“.
Върнах се обратно до Колизея, за да използвам билета си от вчера, който важи и за Форума, намиращ се непосредствено до Гиганта. Римският форум, Forum Romanum или Forum Magnum, наречете го както искате – аз му казвам Любими... Впечатляващ паметник на една велика империя, центърът, около който се е развивал Древен Рим. Преди да го видя бях подвластна на всеобщото мнение, че Форумът е „готин“, но е твърде голям и не си струва да изгубиш половин ден в него. След като го посетих, вярвам, че причините да не го харесаш може да са само две – или ти е лошо и си жаден, или не си правиш труда да учиш и четеш в движение за това къде се намираш и какво виждат очите ти. В мен беше книжката пътеводител, сдобих се с карта на Форума, купих си бутилка ледена вода (полузаледена вода, която продават за евро на всяка крачка) и се оставих на Форума да ми изгуби половин ден.
Арката на Тит
Няма гълъб, който да ми се изплъзне от кадър! Този стоеше кротко на сянка под Арката на Тит
Ако трябва да напиша материал за това какво е Форумът и какво може да се види в него, ако се опитам да преразкажа историята, пожарите и събитията, на които е бил сведител, ако дръзна да пресъздам спектаклите, бойните обучения и пиршества, които са се вихрели тук или посмея да споделя подробности от ежедневието на римляните и техните роби, то ще трябва да издам цяла книга по въпроса.
Позволете ми вместо това да дам съвет – когато стигнете до Форума, бъдете подготвени с вода, чадър (ако денят е горещ или дъждовен), пътеводител и любопитство. А всеки път, когато усетите нужда да седнете на сянка и да починете, замислени за това велико място, едва опазено и съвършено реставрирано през годините, изберете местенце под някое маслиново дръвче, под което компания ще ви правят няколко гълъба.
Тръгнах си от Форума, но му обещах, че ще се върна. Той ме плени със своята красота и история, но по-важното е, че не ме остави да си тръгна само с впечатления – имам си и наболяващи от няколкочасово бродене крака и пришка, която ми гарантира компанията си през останалата част от деня.
Ето как ме посрещна Рим - Ден 1
Следващите близо 40 минути прекарах в компанията на торбичка с две праскови, банан и парче кокос с големината на дланта ми, влажен и ухаещ на екзотика и свежест. След това се отправих към метростанция Piramide, на която имах среща с Ани, стара приятелка от България, с която се познаваме от школата по модерен балет, както и от студията по актьорско майсторство. Винаги, когато си спомня този период от живота си, се вълнувам и натъжавам. Тъгата идва от това, че отминаха годините на онази сцена, на която покълваха мечтите ми, свързани с изкуство и театър... Разочарованието, което последва след трите неуспешни опита да вляза в Театралната Академия, бе потушено от Българската филология и едно последно представление, което ознаменува решението ми да се освободя от страстта, с която театърът ме бе оковал, и да се отдам на Литературознанието...
Аз в ролята на Настася Филиповна в представлението "Идиот"
Ани обаче продължи по пътя на своята си страст. Тя е неповторима чаровница, с дълга тъмна коса, нежен глас и невероятен талант да пресъздава живот и емоции в танц. В момента учи, работи и подготвя танцови спектакли във Флоренция, но се озова в Рим за ден, краят на който сподели с мен.
Ани Дерлипанска или Nikka, както е сценичният ѝ псевдоним, се е посветила на експресивните арабски танци, представляващи нещо средно между Изтока и Запада, смесващи техниката на ориенталските танци с техниката на съвременния европейски танц и танцов театър.
Ето и нейно видео, насладете се:
След като се разделихме с Ани, потеглих към хотела – пеша, покрай бавната и горда река Тибър, около която се суети градът. На ум си правех плановете за утрешния ден, когато искам да отида до фонтана ди Треви и да намеря и първата джелатерия, с която да поставя началото на моето сладоледено пиршество. И сега ще ви призная, че има три десерта, които могат да ме изкушат дори да съм заспала – в полусвят ще се надигна от леглото и ще заровя муцуна в купичката с крем карамел, сладолед или невероятния десерт на баба ми, микс от бисквити, какао, киви, портокал и сметана. Италия ми е обещала сладолед! Днес на няколко пъти се натъкнах на джелатерии, но съм твръдо решена първият сладолед за есента да бъде от San Crispino – мястото, на което Елизабет Гилбърт, а в последствие и Джулия Робъртс, са се връщали по няколко пъти за чашка с по две топки сладоледено съвършенство.
По-важното в този момент бе да помисля за вечерята си... Вече бях близо до „дома“ и на около 20 метра пред мен забелязах едно малко ресторантче, чието име така и не запомних, нито записах, нито снимах... Но цялата вкусотия, която ме връхлетя по-малко от 30 минути, след като се настаних на една малка масичка за двама, ме изпълни с такова блаженство, че и сега, докато пиша, се усмихвам и притварям очи. Със сервитьора, който ме посрещна сякаш цял ден само мен е чакал, установихме, че не се разбираме – той не говореше грам английски. Позавъртя се малко, донесе ми меню, което беше изцяло на италиански, погледна ме заговорнически и изчезна зад вратата на кухнята. След малко се върна с тържествена походка и ми представи готвачът – нисичък, мургав мъж, облечен в заслепяващо бели риза и панталон, върху които се спускаше черно-червена престилка. Обменихме няколко напрегнати фрази, той на ужасно развален английски ме попита дали искам antipasto (предястие) или направо вечеря, а аз, избирайки възможно най-елемнетарни думички, подплатени с немалко жестове, му обясних, че съм гладна и не знам какво ми се яде. Готвачът помисли малко и ме попита - „You eat sea food?“ Разбира се, че ям морска храна! Това му беше достатъчно, взе менюто и ме остави в леко недоумение какво ще се случи по-нататък, но едно беше сигурно – човекът прецени, че ще ми приготви нещо по негов избор. Грехота беше да губим толкова време в чудене как да си кажем пет приказки, когато едно от божествата в Рим – храната, не говори нито италиански, нито английски, нито какъвто и да е друг език, освен този на сетивата.
След мъничко ми бяха сервирани две купички със зелени и черни маслини, както и чаша бяло, изстудено вино. Отворих тефтера и започнах да нахвърлям днешния ден... Унесена в писане, вино и маслини, не усетих кога готвачът се върна и лично ми поднесе едра паста с миди, калмари, аспержи, чери домати и нежен сос със зехтин и свежи подправки.
Толкова ароматно и вкусно ястие... Отказах, просто си забраних да мисля за мидите, които не знаех как ще ми се отразят след тази порция морски разкош. За мой късмет стомахът ми ги прие също толкова радушно, колкото и небцето.
***
Лежах в леглото след отпускащия душ, мечтаейки за сладоледа San Crispino и лекичко въздъхнах - La vita e' bella!
Само две думи - паста Карбонара
Приспивната ми песен...