Обещах си, че първият сладолед, който ще опитам в Рим, ще бъде от джелатерия „Il Gelato di San Crispino”, въздигната в култ от писателката Елизабет Гилбърт в книгата „Яж, моли се и обичай“.
„Вече е началото на септември 2003 година. Времето е топло и лениво. Все още, вече е четвъртият ми ден в Рим, не съм отишла в църква или в музей, нито пък съм разгърнала някой справочник. Но не преставам да се разхождам безцелно и накрая намерих едно местенце, за което дружелюбен шофьор на автобус ми каза, че продават най-хубавия gelato в Рим. Мястото се нарича „Ил джелато ди Сан Криспино“. Не съм сигурна, но мисля, че може да се преведе като „сладоледът на хрупкавия светец“. Опитах съчетание с мед и лешник. По-късно същия ден се върнах за грейпфрут и пъпеш. След вечеря още веднъж изминах пеша целия път обратно дотам, само за да опитам чашка с канела и с джинджифил.“
За да разберете защо постоянно правя препратки към "Яж, моли се и обичай", прочетете първата публикация "Откъде започна всичко..."
Свещеното, сладоледено място се намира на няколко пресечки зад фонтана ди Треви, който за мой "късмет" се оказа в ремонт. Не успях да видя нищо от него, тъй като насъбралата се тълпа от туристи, чакащи своя ред да преминат по стъкленото мостче над изпразненото от вода корито на фоната, беше огромна. Изминаха едва няколко дни откакто съм в Рим и ентусиазираните туристи започват да ме изнервят. Шум, блъсканица, снимки, селфита, чуждоземна реч, лееща се от всички страни... Все неща, които ме напрягат и които днес, доколкото е възможно, мисля да избягвам.
Някак пробих плътната стена от хора и буквално с отскок се озовах на сравнително ненаселена уличка, от която с помощта на моята най-добра приятелка в Рим – картата, се упътих към джелатерията на „хрупкавия светец“. Нейни създатели са братята Pasquale и Peppino Alongi, които казват, че „да направиш добър сладолед е като да спечелиш от лотария. Трябва да уцелиш правилната комбинация от вкусове.“ Братята израстват в малко градче в североизточна Италия, единият се подготвя за докторска, а другият за адвокатска кариера, но съдбата ги запраща в съвсем непредвидена посока и оттук насетне сладоледът се превръща в тяхна страст и занаят.
Още с влизането в джелатерията разбрах, че изборът на сладолед никак няма да е лесен. Толкова много аромати и вкусове – плодови, ядкови, шоколадови, ментови, млечни... Все пак се спрях на комбинация от мед, канела и джинджифил, под който се бе сгушил (и затова не се вижда на снимката) сорбет от бяла смокиня. Вкусът е чудесен! Мек, с нежен дъх на канела и освежаваща джинджифилова нотка, стигайки до сорбета, в устата бликва плодова свежест на току-що откъсната смокиня. Консистенцията е приятна и гъста, но да си призная, докато хапвах от сладоледа се питах дали това е върхът на всепризнатия, вълшебен и неповторим сладолед на Италия, заради който се пишат статии и книги, за който се отделят специални колонки в туристически пътеводители? Вкусът наистина е великолепен, но може би очакванията ми бяха твърде големи.
В крайна сметка мога да кажа, че харесвам сладоледа на San Crispino, но мисля, че е малко прехвален. Представях си го по-кремообразен като консистенция, а той твърде много се доближава до текстурата на съвсем обикновен сладолед, който можеш да купиш от всяка сладоледена будка на колелца в България. Безспорното предимство на San Crispino пред всички сладоледи, които съм опитвала досега, е че се приготвя от пресни, органични продукти, а плодовите им сорбети са изключително свежи и ароматни, без към тях да са добавени изкуствени оцветители и ароматизатори.
Няма място за отчайване, разбира се, защото съм си набелязала още няколко джелатерии, които задължително трябва да се посетят, поне ако съдя по съветите, споделени в блогове на ценители на сладоледа, посетили вече Рим и опитали това и онова.
Ако сте ценители на вкусните, класически, италиански десерти, то вижте:
Италиански бишкоти със сушени плодове и ядки
***
Малко сладоледена история:
Отправяйки поглед назад във времето, едва ли ще видим човека, съдал първия сладолед. Не можем и да се доверим напълно на множестовото написани истории за десерта, тъй като те често си противоречат. От достигналото до нас днес можем да си представим как ледени, плодови сокове са се пиели в древността от много народи и различни социални класи, най-вече в Мала Азия. Ако се спрем на Библията, ще видим епизод, в който Исаак предлага на Авраам да „яде и пие“ от разхлаждащо козе мляко, смесено със сняг.
Други източници твърдят, че китайските императори са били първите хора, за които е известно, че са яли сладолед. Те смесвали сняг и лед, донасяни от планините, и прибавяли в сместа портокали, лимони и зрънца от нар, а също така вино и мед. Именно китайците били тези, които научили арабските търговци да смесват плодови сиропи със сняг, а оттам арабите разпространили рецептата сред венецианците, а по-късно и сред римляните. През 62 г. от н.е. римският император Нерон изпращал робите си до планината Терминило, за да донесат сняг и лед, в които се слагали нектар, плодове и мед. Сняг се доставял до Рим и от Етна и Везувий. С упадъка на римската империя и настъпването на Средновековието много, ако не всички, сладки деликатеси от този вид спрели да се приготвят. Снежните десерти не изчезнали обаче на Изток, където ледените напитки продължавали да се приготвят и консумират. Твърди се, че един от учениците на Мохамед открил начин да замразява плодови сокове, поставяйки ги в контейнери, които от своя страна били слагани в други по-големи, пълни с натрошен лед. Тази охлаждаща система била внимателно усъвършенствана с времето и останала приложима в продължение на векове.
През 13 век Марко Поло донесъл от Китай в Италия рецепти за плодов сладолед. Те му били подарени от един монголски хан, а десертът много наподобявал шербет. Сицилия се оказва новият дом на леденото изкушение, което нарекли Sorbeto, като наименованието идва от арабската дума Scherbet (сладък сняг), а според други източници от думата Scharber (сърбам, отпивам на малки глътки). То моментално влязло в списъка с най-изисканите десерти на италианските аристократи. Италианските готвачи бързо възприели новия десерт и започнали да правят два вида – с вода и с мляко.
Рецептите се разпространяват из цяла Италия, Франция, Германия. От Франция тайната рецепта била занесена в Англия. За първи път сладоледът бил сервиран на богато угощение, което английският крал Чарлз I дал за приближените си. В Америка рецепти за приготвяне на сладолед попаднали чрез английските преселници, когато през 1774 година доставчикът на хранителни стоки Филип Лензи обявил в нюйорските вестици, че пристига от Лондон и носи рецепти за различни десерти, в това число и за такава рядкост като сладоледа.
По времето на Наполеон ІІІ (1852 - 1870 г.) в Париж за първи път започнал да се произвежда в чашки знаменитият сладолед от каймак и плодове. В Италия по това време големите любители смесвали най-невероятни продукти и измислили сладоледеното асорти с добавки на плодове, орехи, ликьори, парченца бисквити, и даже го оцветявали. В Австрия приготвяли кафе със сладолед и шоколадов сладолед. Новите видове сладолед, които се приготвяли по случай някакво тържество, бързо навлезли в масовото производство. Всичко след това е история...