Един от фундаменталните трудове на основоположника на Западната философия и наука – Платон, излиза в ново, луксозно издание. „Държавата“ е част от елитарната поредица „Тезаурус“ на ИК „Изток-Запад“.

Ученик на Сократ, учител на Аристотел, Платон безспорно е един от най-бележитите ерудити в Древна Гърция. Основател на първата институция за висше образование в Западния свят – Атинската академия, древногръцкият философ и математик е и автор на повече от 30 философски диалози и писма, сред които прочутият и фундаментален труд „Държавата“. В основополагащото произведение, което българският читател има възможността да (пре)прочете наново, Платон разглежда естеството на реда и справедливостта, поставяйки акцент върху характера на града-държава като идеал и справедливия човек.

Изтънчеността и високата ерудиция на божествения Платон, чиято философска мисъл полага основите на Западната философия и наука, се улавят съвсем отчетливо в неговите Сократови диалози (писани в началото на IV в.пр.Хр.; в тях участниците търсят корените на морални или философски проблеми от най-разнообразно естество, като процесът на дирене на истината прави зрим метода на Сократ – често главен герой в диалозите). В може би най-известния от тях – „Държавата“ – Сократ обсъжда с атиняни и чуждоземци смисъла на правосъдието, спирайки се включително на въпроса: Справедливият човек по-щастлив ли е от несправедливия? В диалога се бистри и предложението за общество, управлявано от философи-царе и стражи. Тук срещаме и знаменития мит за пещерата.

В сократическите си диалози Платон обсъжда и теорията за формите, безсмъртието на душата и ролите на философа и поезията в обществото. Смятана за първата утопична творба в историята, „Държавата“ на Платон се е утвърдила като едно от най-влиятелните произведения във философията и политическата теория.

***

Българското издание е в превод от старогръцки език, дело на големия филолог проф. Александър Милев. То е част от поредица „Тезаурус“, в която са включени също новият превод на „Великите трагедии“ на Уилям Шекспир на проф. Александър Шурбанов, уникалното издание на древноегипетската „Книга на мъртвите“ в превод на българския египтолог, преводач и лектор доц. д-р Теодор Леков, „Трактат по история на религиите“, „Шаманизмът и архаичните техники на екстаза“ и „Йога. Безсмъртие и свобода“ на видния румънски културолог, философ и писател Мирча Елиаде, биографичният труд „Живот в огъня“ на Марина Цветаева (със съставител видният философ и литературовед Цветан Тодоров), „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи и една от малкото запазени писмени книги на маите, писана на кичеански – „Попол Вух“.

Откъс от „Държавата“, Платон

Ролята на стражите в идеалната държава

– И тъй – казах аз, – колкото е по-важна работата на стражите, толкова по-голямо знание изисква в сравнение с всички други занимания и се нуждае от толкова по-голяма опитност и старание.

– И аз мисля така – рече той.
– За това занятие не е ли нужна и природна дарба?
– Как иначе?
– И тъй, нашата задача е, както изглежда, доколкото можем, да посочим какви и колко големи способности са необходими за защита на държавата.
– Наша задача е.
– Кълна се в Зевса – рекох аз, – не с малка работа се заемаме. Но не трябва да се плашим, доколкото имаме сила.
– Да не се плашим – отвърна той.
– Мислиш ли – попитах аз, – че по отношение на пазенето природата на благородното куче се отличава от природата на благородния юноша?
– Какво искаш да кажеш с това?
– Това, че и двамата трябва да имат острота на чувстване, бързина за преследването на това, което са забелязали, и сила, ако е необходимо да се бият с този, когото са настигнали.
– От всичко това има нужда – отвърна той.
– И да бъде мъжествен, щом добре ще се сражава.
– Но може ли да не бъде така?
– А ще пожелае ли да бъде храбър този, който не е с гневлив дух – било кон, било куче или каквото и да е друго животно? Не си ли забелязал, че гневът е непреодолим и непобедим; нали под негово въздействие душата става напълно безстрашна и непобедима?
– Забелязал съм.
– Следователно е ясно какво трябва да притежава стражът по отношение на тялото си.
– Да.
– А по отношение на душата си той трябва да бъде гневлив.
– И това е така.
– Но как – попитах аз, – Главконе? Ако стражите са с такива природни качества, няма ли те да бъдат жестоки помежду си и по отношение на другите граждани?
– Кълна се в Зевса, не е лесно да не бъдат – рече той.
– Все пак необходимо е те да бъдат кротки към своите и жестоки към враговете. В противен случай те няма да изчакат другите да се унищожат, но сами ще избързат да направят това.
– Истина е – каза той.
– Но какво да правим? – попитах аз. – Къде да намерим кротък и дръзновен нрав? Кротката природа е съвсем противоположна на гневливата.
– Изглежда.
– Но ако стражът е лишен от всяко едно от тия качества, той не може да бъде добър; да съвмести пък двете качества е невъзможно; тогава изглежда, че не е и възможно да има добър пазач.
– Право е – каза той.
Аз пък, колебаейки се и обмисляйки казаното вече по-рано, продължих: с право, приятелю, ние недоумяваме, понеже се отклонихме от образеца, който си поставихме в началото.
– Защо пък казваш това?
– Ние пропуснахме, че има такива натури, за които и не помислихме и които притежават тия противоположни качества.
– Къде се намират те?
– Може да ги видиш и в други животни, но най-много у тия от тях, които уподобихме на стража. Ти вероятно знаеш за породистите кучета. Техният нрав по природа е такъв, че с домашните и познатите са съвсем кротки, а пък с непознатите проявяват напълно противоположни качества.
– Естествено, че зная.
– Следователно това е възможно – рекох аз, – и ние не противоречим на природата, като търсим такъв страж.
– Изглежда, че не противоречим.
– Смяташ ли, че този, който има намерение да стане страж, трябва да бъде по природа освен гневлив още и философ?
– Защо пък и това? – рече той. – Аз не го разбирам.
– Това ти можеш да видиш и при кучетата – казах аз. – Това качество на животните е достойно за учудване.
– Кое?
– Щом кучето види непознат, то се сърди, макар да не е претърпяло нищо лошо от него, а види ли пък познат, то се умилква ласкателно, макар че не е получило от него никога нищо добро. Или ти не се учудваш на това?
– На това аз досега не съм обръщал внимание – рече той. – Явно е, че кучето прави именно това.
– Това чувство на неговата природа се показва твърде интересно и философско.
– По какъв начин?
– Поради това – рекох, – че кучето разпознава дружеското и враждебното лице само по това, че единия познава, а другия не познава. Нали е признак на любознателност, щом домашния и чуждия човек определя само по познаването и непознаването?
– Не може да не бъде – отвърна той.
– Но нали – попитах аз – любознателността и философстването са едно и също нещо?
– Едно и също – отвърна той.
– Защо да не допуснем смело и за човека, който е кротък по нрав към домашните и познатите си, че е необходимо да бъде с философска и любознателна природа..
– Да допуснем – рече.
– И тъй, добрият и полезен пазач на държавата ще бъде у нас философстващ, гневлив, бърз и силен по природа.
– Разбира се – каза той.
– Нека бъде такъв. Но по какъв начин ние ще храним и възпитаваме тия хора? И това наше изследване полезно ли ни е за това, за което и всичко разискваме, а именно да открием по какъв начин се явяват в държавата справедливостта и несправедливостта? Дано ние не пропуснем целта на нашето разискване и дано не го направим твърде дълго.
– Всъщност – продума братът на Главкон – аз очаквам, че сегашното ни изследване ще доведе именно до това удължаване.
– Заклевам се в Зевса, драги Адиманте – рекох аз, – не трябва да изоставяме разискването, макар и да бъде твърде продължително.
– Не трябва да го изоставим.
– Но хайде, сякаш си разказваме приказки и басни и прекарвайки в почивка, ние да си възпитаме тия мъже в разискването.
– Наистина, необходимо е.