Колкото и да ни е трудно да си го представим, нашето вътрешно емоционално състояние и нагласа се отразяват на света около нас. А след това, същото, което сме „излъчвали”, се връща пак при нас. Вярвам, че най – силното нещо е енергията.

Всички ние сме една мрежа, предаваме си импулси, зареждаме се или се изтощаваме, но потокът никога не спира и никога не спи! Може би някои не са съгласни, но според мен енергията на „човека” е точно това, с което се занимават химиците, физиците, религиите, индустриите… И има много и различни определения и категории по тази тема.

Аз, с моето абстрактно въображение, виждам нещата така: житейският ни път е като пешеходна зона, а ние сме светофарите. Ние решаваме в кой момент на какво и на кого да дадем предимство. Ние регулираме „пътникопотока”. Дори много често го правим неумишлено, неусетно. Вътрешните ни страхове, колебания, комплекси и горчив опит никога не остават скрити. Колкото и да се стараем да изглеждаме силни, прикривайки ги, не постигаме никакъв ефект. Защото, другите усещат, че заплашително „светкаме” червено, че става нещо в нас, че искаме да ги държим на дистанция. Усещат и когато се колебаем, усещат и когато сме емоционално недостъпни или достъпни. Те също са „светофари”, така че не си мислете, че може да заблудите света за себе си и за емоционалното си състояние (поне няма да е за дълго, дори и да успеете).

И така, в различни етапи ние сме различно толерантни към ситуациите, към хората, към себе си. С трупането на опит все повече се колебаем кое е правилно, кога е моментът, как да постъпим. Много често изборът, важният избор, изисква умение за преценка, интуиция… Нещо повече от тривиалните норми и правила на ежедневието.

Най – неприятно е, когато някой сам се ограничава, сам се изолира и се държи недостъпно. Тежко е да си саможив. А и лошо. Животът и без това е достатъчно труден и кратък. Освен това, в повечето моменти човек, макар и не сам, е самотен.

Ако непрекъснато отказваме шанс, дистанцираме се, няма ли всеки да предпочита друг път…, друг „светофар”…?

Както по – рано отбелязах, според мен всички сме свързани по уникален, съдбоносен и непредвидим начин. Нека всички решения, макар и понякога грешни, бъдат продиктувани от вътрешния ни глас. Така, няма да съжаляваме. Дори грешките са нещо ценно, също толкова, колкото и правилно взетите решения. Опознавайки себе си, човек може да е пълноценен и за другите. А бягайки от себе си, остава без „предимство”, объркан и объркващ - далечен на понятието „живот”. Защото животът е безценно, кратко преживяване, но и даващо безброй шансове за щастие. Животът чака да вземете решение, да дадете зелена светлина за хубавите неща, които ви предстоят!

Автор: Наджин Расимова