Заобикалящият ни свят изисква от нас да сме приспособими. Да се променяме. Да се справяме.

Живеем в един материален, повърхностен свят, в който „използваме хората и обичаме вещите“...

Социални сме според профилите в различните мрежи, но сме откъснати, далечни, сами. А връзките ни са пълен хаос.

Сякаш сме забравили какво е да общуваме. Забравили сме как да се смеем на глас, не с човечета от чата. Забравили сме какво е да разговаряме, приседнали един до друг, да оставим настрана времето и ангажиментите за малко. Забравили сме да се поглеждаме в очите. Да се държим за ръце. Да гледаме през прозореца. Да си останем цял ден вкъщи разрошени и по пижами. Да не ни пука. Да готвим, да гледаме филми... заедно. Забравили сме как да сме заедно. Съществуваме в някаква странна проекция, в която времето препуска бясно, живеем за проблемите си, за чуждото мнение, за стандартите, за селфитата, за етикетите на дрехите ни. Не сме щастливи, но не правим нищо по въпроса. Започваме да гледаме на останалите като на вещи. Искам този човек, защото е „готин“ и ще изглеждаме яко на снимки. „Искам“... вместо обичам, вместо харесвам.

Започваме да възприемаме така и себе си. Подлагаме се на емоционална диета. Превръщаме се в бледо отражение на нас самите. И ето защо всичко се обърква. Ето защо всеки страда. По-лесно е да се откажеш. По –лесно е да замениш човека до себе си с нов. По – лесно е да се опиташ самия ти да станеш друг. Отколкото да се бориш – за него, за нея, за себе си. За вас.

Учим се да сме сами, свикваме. Убеждаваме се, че така е по-добре. Никоя мисъл, цитат, мантра, книга не могат да променят нагласата ни, ако самите ние не искаме.

Истината е, че да обичаш е трудно. Както другите така и себе си. Нужно е търпение, нужни са компромиси, вяра.

Превърнали сме се в комформисти. И това е ужасно. Защото не ни е заложено да сме сами, да извървяваме житейския си път сами. Но за да сме придружени, трябва да се срещнем някъде. Да поемем заедно напред.

Филмите и книгите, в които сюжетната линия винаги е една и съща са романтични и забавни. Но те са художествена измислица. Не са живота.

Живота е ред от изпитания, неравен терен на възходи и падения.

Имаме нужда да даваме, да получаваме, без да претегляме за кого е по-изгодно. Обикновено отговорите винаги са в нас, просто се изисква смелост да ги прозрем.

Независимо какво се очаква, кое е прието, кое е модерно, кое е правилно, ние винаги можем да се превърнем в по-добра версия на нас самите. И единствената мерна единица за това е вътрешният ни глас, който знае по-добре от всеки - кое ни прави щастливи.

Независимо на колко години е човек, в него живее малко дете, което има нужда да обича и да бъде обичано. Толкова е просто.

Децата често се карат и плачат, но бързо си прощават и се освобождават от негативните емоции. Затова са щастливи и могат да се радват най-искрено на всяка случка и жест.

Може би съзряването ни кара да забравим как се обича искрено.

Но искаме ли да се откажем, само защото е станало по-трудно?

Автор: Наджин Расимова