Днес отбелязваме 151 години от смъртта на Апостола на свободата - Васил Левски. Един от най-великите синове на България, жертвал живота си за освобождението на родината, бе предаден от свои и загуби живота си, за свободата на България...

Днес е ден, в който трябва да си спомним за него. Ето и някои негови думи и факти за живота му:

"…Пиша ти приятелю, че аз останах тука (в Букурещ) с намерение да стана учител на българското училище, но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имам, се съдраха и мен ме е срам да изляза дене по улиците. Живея на самия край в Букурещ в една вятърничава воденица – заедно с моя съотечественик Васил Дякона..."

С тези думи започва популярното писмо на Христо Ботев от зимата на 1868 г. до приятеля му Киро Тулешков - български журналист, книжовник, педагог и национал-революционер. В него бъдещият поет и революционер описва впечатлението си от характера и личността на Дякона. Оригиналът на документа е загубен, а в първата публикация, направена от Захари Стоянов, писмото не е цяло. Ето какво още разказва Ботев за своя другар...

"... За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът… Тия дни мисля да държа сказка в читалището "Братска любов", но как ще се явя – не зная! При сичкото това критическо положение аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово… Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…"

Хр. Ботйов

И може би точно този весел, жизнерадостен, оптимистичен и лъчезарен темперамент на Левски е изиграл ключова роля върху оформянето на онзи така светъл ореол, увенчал облика на Апостола на свободата. Ореол, осветил със сиянието си и оставил дълбок отпечатък в сърцата и на най-милите същества в живота му – неговите жени. Не е тайна, че освен забавен, Васил Левски е бил красив, скромен, внимателен и сладкодумен. Нищо чудно, че толкова дами са загубвали ума си по него.

Кои всъщност са нежните създания, развълнували душата на Дякона и изиграли съществена роля в живота на една от най-харизматичните и тачени личности в историята на България?

Майката Гина Кунчева

Майката на Апостола Гина Кунчева с Начо Андреев

Гина Кунчева е родена в Сопот, но още като дете се преселва заедно с родителите си в град Карлово. На около 25 годишна възраст тя се омъжва за бояджията на гайтани Иван Кунчев. Раждат им се 6 деца - Кунчо, Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Съпругът на Гина напуска белия свят твърде рано и остава жена си сама с многобройната им челяд. Гина изхранва семейството си, работейки като слугиня в чорбаджийските къщи. Въпреки несгодите, тя успява да даде на децата си добро образование. Гина съзнава опасността от пътя, по който синът ѝ Васил поема, но по въпроса дали се е опитвала да го спре, за да го предпази, сведения липсват. Именно на своята майка на Великден 1864 г. Васил предава отрязаните си коси с молба да ги пази и със заръката когато научи за смъртта му, да ги опее и погребе според християнския обичай. През юни 1869 г. властите, тръгнали по следите на Апостола, връхлитат в дома на Иван Фурнаджиев, съпруг на най-малката сестра на Гина и я откриват там. Жестоките мъчения и заплахи, на които я подлагат обаче, са безсилни пред твърдостта и непоколебимия майчин дух на клетата жена. Хрониките свидетелстват, че когато ѝ съобщават за смъртта на сина ѝ, тя изрича думите: "Не, никакво жито няма да варя. Васил никога няма да умре".

Занася косите му при поп Костадин, за да ги опее, но не ги погребва, а ги съхранява до своята смърт. Умира на 27 януари 1878 г. Тежкият живот и скръбта на Гина по четири от децата ѝ (оцеляват само две – Яна и Петър) стават причина опечалената майка сама да избере смъртта, като се хвърля в кладенец.

Сестрата Яна Кунчева

Яна Кунчева

Яна винаги и неотменно подкрепя брат си в мислите и делата му. Дори рискува живота си и то неведнъж, за да го спаси. Именно в дома на съпруга ѝ брат ѝ Васил се крие многократно. Оттук тръгва по пътя за Легията на Раковски в Белград. Всеки път, когато Васил Левски се връща в родното Карлово, гостува на сестра си. След смъртта на майка им, косите на Апостола се съхраняват от сестра му. През 1907 г. Яна ги предава на министъра на просвещението, за да могат да стигнат до идните поколения. Яна има 9 деца и е единствената от братята и сестрите на Левски, която създава свое поколение.

Съратнички на Левски в делото му

Неда Цветкова и Величка Хашнова са сред жените, участвали рамо до рамо с Левски във великото дело, посветено на свободата на България. И двете доживяват и оцеляват след Освобождението. И двете разказват с възхищение и възторг за смелостта и силния дух на Апостола. За имената на тези две съратнички научаваме от биографията на Захари Стоянов. След предателство и заплаха архивът на Левски да попадне в ръцете на турската полиция Неда Цветкова се изкачва на покрива на къщата на карловчанина Станю Табанлията и го предава на Апостола. Величка Хашнова разказва как след освобождаването на поп Кръстьо от затвора на 18 ноември 1972 г. тя лично получила три последователни писма, хвърлени през нощта в двора ѝ, подписани уж от самия Левски. По думите ѝ в тях пишело да занесе кореспонденцията му на лозето, където лично Левски ще я чака. Величка веднага заподозряла предателство благодарение на това, че добре познавала почерка на омразния Кръстьо и не се поддала на манипулацията.

Втора българска легия в Белград

Въпреки твърденията на Захари Стоянов, че любовните трепети са били чужди на Левски и че той не е имал жена до себе си, според изследователите има и такива жени, които успели да пленят сърцето му...

Йова от с. Войнягово

В периода 1864-66 г. Васил Левски работи като учител в карловското село Войнягово. Там именно той среща и се влюбва в десет години по-младата от него Йова. 16-годишната девойка завладява сърцето му с красотата и добрия си характер. По време на седенките Левски всеки път моли момичето да пее заедно с него любимите му песни. От него скъп спомен ѝ остава един дар – герданче. Това според тогавашните обичаи и традиции можело да означава само едно – вричане във вярност. Дори се носи легендата, че Левски искал да откъсне цвете за нея. Тя обаче му казала, че ако го направи, щяла да остане излъгана и нямало да може да се венчае за войняговец. Влюбеният Дякон ѝ отвърнал, че няма да я излъже и че след като дойдела свободата, щял да се завърне и да я направи своя жена. След като напуска селото, влюбената девойка чака три години синеокия даскал и не желае да се задоми. За разбулването на легендата спомагат проучванията на историка Петър Берлиев, бивш уредник на музея в Сопот. Той е категоричен, че Левски действително е поискал ръката на Йова. Няколко години след това той се върнал в селото и дал т.нар. „изин“ на изгората си, т.е. разрешение да се омъжи за друг. Не след дълго Йова се венчава за търговеца Неделчо, на когото ражда две деца – момче и момиче. Настоява синът ѝ да стане учител, въпреки че бащата му има дюкян и умението да посвети сина си в търговските дела. След като през 1873 г. в селото пристига вестта за обесването на Апостола, църковната камбана бие една седмица, а жените не свалят черните си дрехи и забрадки няколко години.

Карловската монахиня Ана Бояджиева

Друга млада дама, за която се говори, че пленява сърцето на младия Апостол, е монахинята Ана Бояджиева от Карлово. Апостолът среща девойката в Белград, когато е в легията на Раковски. Те обаче се познават отпреди. В Белград Ана учи богословие и приема монашеското име Евгения. Романтиката между двамата включва подарък на портрет с униформа от Втората легия от страна на Левски, а Евгения му връща жеста, като му изплита ръкавици заради тежката и студена зима.

Снимката, която Левски подарява на любимата си

Двамата се срещат няколко пъти в родното Карлово, където монахинята се връща, след като завършва училището в Белград. Проф. Божидар Димитров е убеден, че между тях е имало споделена любов.

Една от малкото запазени снимки на монахиня Евгения (вляво)

Потвърждение на това дава и Васил Караиванов. Той е син на сестрата на Евгения - София Бояджиева. В спомените си е категоричен, че в Белград „отношенията им стават сърдечни“. „Упорито Левски понасял тежката участ на беден емигрант, но може би близостта на Евгения му давала сили - споделя Караиванов. - Евгения, чийто почерк и образование надвишавали тези на Левски, често му пишела писмата. И той с удоволствие казвал, че си има секретар. Така в дни на лишения и революционен живот се започва една велика, забранена и от Бога любов, за да бъде забранена за цял живот...“

Въпреки многобройните твърдения, че единствено делото за „свята и чиста република“ е движело сърцето на Левски, в него все пак е имало място и за жени. Макар и Дякон, Левски е бил и мъж, който не можел да остане безразличен към женската хубост. А и вече не е тайна, че неговото обаяние и харизма са вдъхновявали не една или две дами, готови смело да последват синеокия революционер по пътя на неговата мисия, или най-малкото – да запазят спомена за него завинаги в сърцето си.