На днешната дата - 20 октомври, през 1966 г., си отива великият български писател Димитър Талев - авторът на тетpалогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.

Едва 9-годишен той остава без баща. Преживява три войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Скръбта от загубата и преживяванията по време на всичките тези гладни и трудни години неминуемо дават отражение, осезаем и дълбок отпечатък върху неговото творчество – емоционално, проникновено и толкова човешко.

Нека да почетем паметта му с една малка, но безценна колекция цитати от неговите вечни произведения:

“Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!” ~ Железният светилник

“Човек не бива и не може да живее само за себе си.” ~ Железният светилник

“Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.” ~ Железният светилник

“Никога не ги карай да те обичат, дете мое... Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински...”

“Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.”

“‎Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.” ~ Преспанските камбани

“Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.”

“Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.” ~ Забраненият Талев - в. Македония 1927-1934 г.

“Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.”

“Не бе я виждал отдавна, от дълги месеци, струваше му се понякога, че я забравя, че бе потиснал и надвил слабостта си към нея, сладостното учудване и възхищение от хубостта й; че бе пречупил замайващата сила, която се излъчваше от нея и държеше като с ръка сърцето му, топла и нежна ръка, но непреодолимо силна. Той бе се лъгал. Едва бе успял да покрие, да потисне всичко това под някаква тънка, крехка покривка, чуплива като тъничък ледец през тревожните предпролетни нощи, който се стопява още под първите слънчеви лъчи, както сега под нейния открит, бистър поглед.” ~ Железният светилник

“Такава е човешката душа, понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка, такова е и човешкото сърце, не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот! Такъв е духът човешки, минава през вода и най-силен огън.” ~ Самуил: Погибел

“За свободата си ще се боря с всички сили.” ~ Преспанските камбани

“Майка. За нея не ще има веке ни мир ни сън.” ~ Преспанските камбани

“Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека...” ~ Гласовете ви чувам

“Имаше той още една опора, докато трепереше от слабост тялото му — Ния. Чуждата, далечна жена… Няма да я види вече никога! Как ще я види сега, в тъмницата или по късия път до бесилката?… Но той я любеше, знаеше я, бе я виждал толкова пъти, гласът й звучеше и сега в ушите му, той се бе докосвал до ръката й — малка, мека и топла.. Всичко това сега беше в сърцето му, като някаква сладостна мъка и топлина, която се бореше да стопи леда на смъртния ужас…” ~ Преспанските камбани

"Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.“ ~ Преспанските камбани