Ние, децата на 80-те и 90-те, нямахме компютри, модерни 3D игри, смартфони, 100 канала цифрова телевизия и неограничен интернет. Въпреки това имахме всичко останало, за което можете да се досетите – време за игри, за сляпа баба, за стражари и апаши и народна топка, време за приятели, време за срещи очи в очи.

Мечтаехме. Обсебени от приключенски дух. Четяхме книги, пълни с истории за геройства и рицарски подвизи.

Играехме навън и познавахме имената всички деца от квартала. Клетъчните телефони не съществуваха. Видео разговорите и компютърните игри бяха само част от сюжет във фантастична новела.

През летата тичахме на воля. Сред слънчогледовите поляни и високи треви. Танцувахме и сплитахме венци от теменужки, върбови клонки и маргаритки. Бяха луди лета. Приказни, красиви години, изпълнени с вяра, копнеж и надежда.

Бяхме деца на бунтари. Деца с бунтарски души. Поколение, което израсна на границата между две политически ери. В залеза на комунизма. Децата на прехода. Дългият голям преход, от който още не можем да излезем. Децата на изгубените връзки.

Моето поколение е “гранично” – махленската идилия и сигурност на детството, доброто безплатно образование потънаха след нас в мътилката на прехода. Но ние имаме късмета да сме поколението на първите вдигнати бариери и отворените (буквално и преносно) пътища. Родителите ни обаче бяха ограбени и от соца, и от прехода после. Разсъждавайки за времето отпреди 1989-а, мисля за тях със съчувствие.

Днес времето е друго. Темповете са други. Разделите и самотните родители. Разочарованията са преобладаваща част от живота ни. Трудностите също.

Живеем в дългове, на кредит и под наем. И все... бързаме. Шофираме бързо. Говорим бързо. Спим бързо. Работим бързо. Усмихваме се бързо, с души, помътнели от време и грижи.

Всъщност след 1989 г. всичко се промени, с изключение само на едно – манталитетът на една не толкова малка част от нас, българите. Чалгата например, се оказа манталитетен феномен. Постоянното мрънкане – също. Все така чакаме някой друг да ни “оправи”, твърде инертни сме, все гледаме в паницата на съседа. А когато главата е куха, душата е празна. Ей на тази точно душица ѝ се услажда най-много да „мачка“ с тежките си крака слабите, да дъвче все по-големи парчета от личната територия на гражданите и това ескалиращо домогване е една от най-големите слабости на настоящата власт.

Толерантността, грамотността, равенството между половете, зелените идеи за живот в хармония с природата, баналната човешка доброта и солидарност са моите каузи. Каузите на моето поколение. Поколението, което ненавижда материализма и изкуствените скули, пластичните хирурзи и кухите глави.

Твърде старо, за да емигрира в Америка, Австралия или Нова Зеландия. Твърде старо, за да бъде толерантно към хора, които манипулират и лъжат. Затова и много често – безработно, самотно и излъгано.

Между 35 и 50 години обаче моето поколение таи още надежда. Малко разочаровано, с душа, насъбрала доста горчилка. Не чак толкова млади и наивни, но с дух все така бунтарски и авантюристичен. Ставаме особено чувствителни, когато видим, че държавата посяга на отвоювани права и свободи. На слабите, които се оказват по-силни от силните. На старците, болните и ощетените от природата или съдбата. На всички, които не се предават, но ни заразяват с високия си дух, достойнство и любов.

Които ни напомнят, че е време да подредим собствените си глави и животи поне малко, да отстояваме правата си, да сме взискателни към себе си и към политиците ни. Да сме нетолерантни към безобразията и корупцията, към кражбата и лъжата, но да сме толерантни към различните и безпомощните, да смирим егото си и да укротим лакомията си! Това е едно добро начало. За да не погубваме поколенията, които идват след нас!

*Ако и ти си от това поколение, сподели този текст.

Четете още: Абитуриентите през 60-те - когато рокендролът беше млад (Снимки)