На 17 април 2014 г. светът се сбогува с един от най-емблематичните и обичани писатели на миналия век – Габриел Гарсия Маркес. Няма как да не отдадем дължимата почит и уважение към неговото вълнуващо, неувяхващо и толкова любимо на поколения читатели творчество. Продажбите на творбите му са в десетки милиони. Няма човек, който да не е чувал за романите му „Сто години самота” и „Любов по време на холера”. А тези, които са прелистили страниците им, остават завинаги покорени от гения на Маркес.

Онова може би, което прави Маркес неподражаем, е върховното му постижение в изкуството да се разказва. Изобилие от публицистични или философски отстъпления; стремително развитие на действието или крайна мудност; наситеност на повествованието със събития или тяхното пълно отсъствие. Толкова диаметрално противоположни прийоми и в същото време – толкова вълнуващи картини. Сцени, докосващи сърцето, белязващи съзнанието.

Каквото и да се каже за Маркес обаче, ще бъде малко. Цветове, звуци, багри, вградени в езика на вещите, в линиите на заобикалящата ни среда създават неповторимото усещане за докосване до вечното, до непреходното, "просто трябва да се вгледаш, да видиш капчиците роса по полското цвете, да усетиш трагичния вкус на последния залез или да докоснеш опаловите часове на изгрева на надеждата".

Епохата, в която живее и твори Маркес, войните, диктатурите и произтичащите от тях мизерия и глад, невежество и отчаяние, но и бунтарство и непримиримост попадат в самата сърцевина на творческото му полезрение. Затова и такива екзистенциални явления като самотата и отчуждението няма как да не бъдат застъпени като основни идейни мотиви в произведенията му.

Маркес неведнъж е повтарял, че в страна като Колумбия един човек на изкуството, било то писател, поет или художник, от която и да било част на Латинска Америка, не може да остане безучастен към политическите събития, защото именно властта там се оказва онази сила, спъваща десетилетия наред развитието на латиноамериканските държави.

В книгите му говори самият Живот. Образите на неговите герои са толкова пълнокръвни, потресаващи, провокиращи, толкова реални и същевременно така омайващи! Те са надарени с виталността не само на една епоха с нейното време и събития, но са успели да съхранят в себе си и онзи усет към вечното и непреходното, така необходимо за днешното размирно и забързано към нищото време.

Едната, по-малката част от тях, е презадоволена от материални блага. Другите обаче тънат в блатото на мизерията. Едно лишено от справедливост битие, в което предразсъдъци, расова дискриминация, духовна апатия и невежество са властвали винаги, властват и до днес.

Макар и с цената на изстрадана болка, заблуда или истина обаче, винаги накрая героите на Маркес като в стара гръцка трагедия стигат до прозрението и мъдростта на живота. В "Сто години самота” например, героите се оказват пленници на един затворен кръг, в който всеки живее в свой собствен свят сам със себе си, затънал в мрака на отчаянието, на потискани надежди, на несбъднати мечти. Сто години, в които няколко поколения от един род се сменят, оставайки такива, каквито са били винаги.

Главният герой в творчеството на Маркес, движещата сила на неговите творби обаче си остава Любовта. Без нея не може. Всичко сякаш се върти около нея. Тя е низ от изпитания, разочарования, непревъзмогнати препятствия. Любовта е мъдрост, тя съдържа опита на поколенията, тя е изстраданият път към себе си и другите. Тя може да носи гибел и разруха, но може да носи и спасение.

За финал ще ви издадем някои любопитни и интересни факти от живота и творчеството на Маркес:

Идеята за „Сто години самота” се ражда, докато двамата с майка му отиват на село, за да продадат къщата. Пътувайки във влака, през един пущинак Маркес вижда Макондо – митичното градче, където се развива действието в романа.

Притежавал е 7 къщи в 4 страни по света.

По времето, когато все още не бил известен и в годините на най-голяма бедност Маркес живеел в бордей, наричан „Небостъргачът”, който бил висок цели 4 етажа – огромна сграда за малък град като Баранкила.

Книгата „Сто години самота” е продадена в над 30 милиона копия по цял свят.

Габриел Гарсия Маркес учел право в университета в Колумбия, но прекъснал, за да започне да се занимава с журналистика.

Запознава се със съпругата си Мерседес, когато тя била едва на 9 години. Оженили се 17 години по-късно. Маркес и Мерседес Барга изживяват почти целия си живот заедно. А по характер били напълно различни - той, като писател-мистик - темпераментен и загадъчен, а тя - спокойна и хармонична личност.

Маркес и Мерседес

Не искал „Сто години самота” да бъде заснет на лента, защото не вярвал, че киното може да претвори истинския сюжет и да долови смисъла на романа.

Колумбийският автор бил толкова суеверен, че отказвал да носи злато.

Неговите идоли в литературата били Ърнест Хемингуей и Уилям Фокнър.

Докато пишел „Сто години самота”, пушел по 6 кутии цигари на ден.

На работното си бюро винаги имал жълта роза или лале.

Нека да си припомним и някои от мъдрите му мисли за живота любовта:

"За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят."

"Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце."

"Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой."

"Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, … откъде да знаеш, може някой в този момент да се влюби в нея."

"Mъдростта идва, когато вече не служи за нищо."