Както е рекъл мъдрецът „Всеки с кахърите си“. Така де - всеки от нас си има собствени купища грижи и като такива те, разбира се, са с приоритет! Така че африканската чума по прасетата или хакерските поразии и барбекютата по покривите като че ли по-слабо ме интригуват от някои мои си лични „проблеми“.

Сега, да започна първо с някои критични забележки към мама и тате. Разбирам желанието на родителите ми да ме зарадват с такъв великолепен дар, какъвто е Негово вълнуващо величество плейстейшъна, но... тъкмо, когато в играта става най-интересно, мама се надвесва над мен като разтреперана за съдбата на птичето си орлица и с гръмовен глас се провиква: Спирай тази глупава игра!

Първо ми купуват и подаряват, пък после, „крив им бил калпакът“. Ми да не бяха го правили тогава! Нали така...

Но позволете ми няколко уводни думи като въведение в ситуацията. Като един словоохотлив и прохождащ новобранец в света на геймърите, от позицията на достопочтената 8-годишна възраст, ще ви споделя под сурдинка своите неволи...

Истината е, че последните ми 6-7 години бяха изпълнени предимно с житейски уроци. Нямам нищо против, защото все пак успях да запазя приоритета на забавленията и игрите, като фон на несекващото обучение във великото училище "Живот" – кое е добро и кое – не, какво може и какво не, кое е полезно и кое – вредно, как да говоря, кога да спя, какво и колко да ям, има ли разрешени бели и такива ми ти нещица.

Ако питате мен обаче, започнах учението доста отдавна – може да се каже още след раждането си. Тук приемат без изпити и подбор всички, без изключение и без значение на възраст, пол, раса, вероизповедание или социално положение. Няма приемни изпити и такси за обучението.

На първо време, малко стреснати и стеснителни, но много нежни и загрижени, бяха и продължават да бъдат първите ми учители – мама и тате. Може би малко нескромно ще прозвучи, но тук му е мястото и ако разрешите, ще вметна една стара житейска истина, която гласи, че най-добрите учители на учителите са техните ученици. Та, по този повод, мама и тате непрекъснато се учат от мен. Моля? Питате на какво? Еее, разбира се... на любов, отговорност, търпение и на още куп други мили и весели нещица.

Така хубаво се учат, че в знак на благодарност ми купиха най-жадувания от мен трофей!

Абе, честно казано, ще ви призная, ама между нас да си остане – не спрях да им надувам главата за него и те взеха, че "изпушиха" и засвириха отбой. В резултат днес най-верният ми другар не е добродушният, луничав и винаги ухилен до уши връстник от съседната врата, който непрекъснато ме търси да ритаме навън, ами чудото на съвременните технологии - вездесъщият и неповторим плейстейшън. Сами разбирате, че целият живот е едно несекващо учебно ежедневие, което без усилията на един подрастващ, малък и скромен гений като мен да го „оцвети“ с така нужните му развлечения, би бил скучен, сив и еднообразен.

Та... да си дойдем на думата – моят нашумял, натежал и наедрял в последно време „жизнено важен“, неимоверно труден за разрешаване, както смятат родителите ми, проблем е: именно взаимоотношенията ми с плейстейшъна, с игрите на телефона, изобщо с изкуствения интелект, властно и обсебващо разположил се в умовете на малки и големи днес. Това е „трагичната“ според думите на мама и тате настояща ситуация.

И тук, само бих искал да вметна, че характеристиката не е моя, а тяхна и като че ли проблемът (реален или плод на родителската им фантазия) не е толкова мой, колкото техен. Оттук следва заключението ми, че необходимостта за справянето с него и благоприятното му разрешение си е лично тяхна задача. Или за да бъда по-ясен – да се следи за качеството и тематиката, за да се постига „благотворно“ въздействие върху разума, съзнанието, душевното и физическото ми здраве, считам, че трябва да бъде техен приоритет. Предвид по-дългия житейски опит и по-голямото количество и качество на познанията им, вярвам, че мама и тате, със задружни усилия, биха се справили най-добре.

Разбира се, бих намекнал за някои близки до акъла начини и способи за ограничаване на времето на общуване и игри с джойстиците. Мотивация в този случай би могло да е например много, много интересно четиво. Или, още по-добре – активно спортуване, занимания, свързани с изкуствата – танци, песни, рисуване, разходки сред природата и какво ли още не. И за да не бъда голословен, ще цитирам заглавието на един великолепен български филм - „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде!“

Ами... това е засега от мен. Останалото е от мама и тате. Стискам им палци да се справят. ;) Междувременно отивам да поиграя. Няма да е много. Обещавам!

Четете още: Защо у нас не е проблем да си дебел мъж, а е грях да си дебела жена