За тези, които не знаят, да кажа. Дървата в гората не се събират, те се „берат”. С нужното количество от тях се „насажда” казана за ракия. То не е просто събери, тури, пали, па чакай да потече. Варенето на ракия е ритуал, изпълнен с нашенска душевност, внимание към детайла и уважение към живота като цяло. Около общинския казан в любимото ми средногорско градче хората се събират да си кажат „болното”, да преплетат по три пъти за нощ живота като цяло и своя собствен в частност, та да намерят на сутринта живеца в него и да продължат напред.
Варенето на ракия наесен е важен психологически момент, който замества кисненето в „лудото банче`” лятоска. Това е малък басейн с минерална вода, чийто състав регулира душевното спокойствие на изнервените. В определени дни е „женски” или „мъжки”, във водата се влиза само както те майка родила, седи се кротко, не се скача, рипа, не се вика, а киснещите се вътре терапевтично си обсъждат болежките. Затова от стари времена му викат „лудото банче”, защото успокоява. Там и да си туриш гащите на главата вместо шапка да не те напича, на никого не му прави впечатление. И няма значение генерал ли си, тракторист ли си, учен или прост – пред майката природа всички сме равни.
Тази отколешна психотерапия обаче се провежда само когато е топло. За да не полудее народът и да намери отдушник, нашенският гений е измислил варенето на ракия. Та есенно време тежката работа на лудото банче в онзи приказен край се поема от общинския казан. Той е много поддържан и лелеян, предвид важната му роля, не го вълнуват ни власт, ни кмет, ни политика. Пред казана, като пред природата, всички са равни. Няма туй-онуй. В оня край ракията е предимно сливова, ама и гроздовата е честа. Материала всеки си го отглежда сам, а ако не стигне, се купува допълнително. А той никога не стига и все се купува още „да има”, че „не се знае”, зима иде.
Като събереш значи материал за варене и горене, отиваш в общината и си записваш ден и час за извършване на свещенодействието. Желателно е да се комбинираш с верни другари, ама и чужди да има, бариерата пада бързо след втория опечен в жарта картоф, третото парче сланина, цвърнало набучено на клечка, докато се дегустира миналогодишната реколта. Новата не се препоръчва, трябва да отлежи. Е, всяка година има и моментални дегустатори, но тая работа винаги свършва зле. По неписан стар закон варенето е мъжка работа и на присъствието на женоря в ракиджийницата не се гледа с добро око. Ама аз нали съм си любопитна все успявам да подслушам някой и друг разговор. Като оня преди години, когато случайно попаднах в подобен алкохолен храм, щото ме пратиха да занеса съвестно подкрепление на казанджиите. Докато чакаха да потече първака, насядали околовръст, си наливаха в пластмасови чаши от миналогодишни реколти. Та като пристигнах, разговорът вече беше в разгара си.
- Остави ме тая мойта, заряза ме като куче да се мъча, място не мога да си намеря, - оплакваше се мъж на средна възраст. В очите му напираха сълзи, но ги преглъщаше. Не приемаше факта, че жена му иска развод след толкова години брак. (Според него нямало причина, ама от „женското радио” по-късно ми изясниха, че нещастният съпруг често си покръшнувал, на жената ѝ дошло до гуша, дигнала си дърмите, а той останал да мига като мишок в брашно.)
- На, пийни си, - протегнаха чаша към страдалеца, - то с ракийка живота се по-лесно преглъта.
- Момче, ти май не си тукашен – подхванаха казанджиите един брадясал чернокос и черноок мъж. Баба ми щеше да го нарече „ва`къл” (*черноок, мургав).
- Не съм, приоданец (т.е.”пришълец”) съм. Жена ми е тукашна. Живеем в Благоевград, художник съм.
- Я, да не си на Мишо у`влека зет? Знам я жена ти, тя прави грънци, вази и разни завъртулки от глина. Много е добра. Дай си чашата да ти капна от ланшната сливова.
И като му сипна два пръста, разручка жаравата, в която бяха заровени картофи, чийто печен аромат изпълваше ноздрите и избутваше слюнките извън устата.
- С жена ми имаме магазин в града, - продължи художникът – продаваме каквото сме направили. Върви добре, подреждаме и изложби, не се оплаквам. Аз рисувам повече пейзажи, църкви, такива неща. Веднъж отидох да рисувам на едно село старата черква – стара, схлупена, да ти се скъса душата. На разсъмване отидох, да няма никой, разположих си такъмите и по едно време гледам насреща ми делегация. Мъже с тояги, вили, а отпред яка лелка. Да не кажа баба, че на вид гонеше шейсетака. В дълго кожено манто като чекист от руски филм – абе КГБ ти казвам, направо страшна. С кърпа на главата, галоши и зверски поглед. Идват, значи към черквата, а на мен устата ми пресъхна от страх, викам си – дотук съм. И почнах с добро:
- Художник съм, не съм крадец, аз само сухи дървета и църкви рисувам, такъв ми е занаята, добре изкарвам, ще даря пари за църквата да се ремонтира, дайте с добро да се разберем. А те ме гледат като извънземен
- Бе я остави тая цръква, - отпочна ме „атаманката” – ти откога си тук?
- Защо?- изтърсих аз, че друго не ми идеше наум.
- Нощес някой е задигнал казана на селото, ако го намерим и вълците няма да могат да го изровят в гората. И като ме погледна презрително, поведе дружината си нанякъде. Публиката около огъня се взриви от смях, като междувременно вадеха врелите картофи от огъня, изтупваха пепелта от препечената коричка, а в разчупената гореща среда слагаха парченца сланина. Очите им светеха в мрака като живи въгленчета.
След третата обиколка на шишето думата отново взе нещастният съпруг, на който и през ум не му минаваше да се разкайва, и вече на градус си даваше вътрешен кураж как щяла да види тя жена му, нямало друг да намери като него (Тук беше прав. Такъв няма да намери, ама по-добър със сигурност. Не мога да се въздържа – женска солидарност и злобичка). Художникът продължи с нова история, сетне дойде ред на политиката, но нея не я хванах, защото трябваше да се прибирам у дома. И без това беше късно, а мен от тъмното ме е страх. В мрака ме съпровождаше уханието на огъня и блясъкът в очите на насядалите наоколо му хора. Като живи въгленчета, огряващи душата изотвътре, за да се излее от нея всяка мъка, умора, стрес и прочие главозамаяние человеческо.
Това е натуралната, земна и изпитана с времето психотерапия на нашенеца - лятно време „лудото банче”, наесен варенето на ракия. Може и да не пиеш, ама традицията повелява да свариш. А коя съм аз, че да споря с традицията?
Четете още: Истината за риболова!
