Какво се случва, когато една мъжка компания се озове насред красивата природа с въдици в ръце? Една забавна история, поднесена майсторски, с много чувство за хумор и усет към детайла от Яна Стояна. Приятно четене!

Всеки нормален любител на риболова знае, че истинската му цел не е да се хване риба. А почивката. Повечето даже не ядат риба. Риболовецът с часове ще ви разказва небивалици за природата, водата, за това как веднага пуска рибата обратно, защото не може да гледа как страда, за чистия въздух и пълната тишина, която му възстановява силите и прогонва стреса.

Да бе! Я ми виж окото! Съпругите на рибарите са абсолютно наясно с алкохолно-мъжкарската тишина, насред която си почиват благоверните им, докато пекат пържоли на брега. Ти след три водки, две пържоли и леген салата ще се изпълниш с такава жал към рибата, че няма да помислиш и за въдица, а ще си оставиш животинката да си плува на воля. Именно такава компания беше пристигнала на брега на яз. Пясъчник това лято, за да бори стреса от работно и семейно естество. Половинките им отдавна бяха разбрали,че по-добре да им се вържат на рибарските измислици, отколкото да си търсят забавление сред чужди жени. Риба вкъщи не носеха, разбира се, но така на жените не им се налагаше да чистят черволяци, люспи, перки и семейните свади се свеждаха до нула. Ядрото на компанията се състоеше от петима „майстори на риболовния спорт”, чиито въдици от години не бяха сглобявани. Собственикът на близкия живарник им беше близък приятел и винаги им даваше риба повече от достатъчно. Ако не ги мързеше да я изчистят, си я печеха на място, а ако свинската мръвка надделяваше като количество, рибата се радваше на радушен прием от роднини и приятели.

Сред мъжки шеги и закачки палатките бяха опънати на брега на язовира още в петък надвечер, а усещането за безвремие, което напълно изтрива различията във всякакъв социален статус между човеците, трепкаше в очите им с младежки пламък. Никой от тях вече не помнеше четиридесет и малко годишната си възраст. Слънцето оглеждаше огненочервения си лик в огледалото на водата и простираше последните си лъчи към земята, протягайки се сънливо, готово за заслужена почивка.
- Бахти красотата! – съвсем по нашенски се разтопи душата на Илийката, най-младият от компанията.
- Извадих барбекюто, къде си дянал въглищата? – прекъсна романтиката Гочето, чийто стомах подсказваше времето за вечеря и вече не му беше до природни красоти.
- Айде на пържолите, молим! – изрева Насо Барбата и изтича напред с хладилната чанта, в която се гушкаха цяла камара табиетлийската нарязани, начукани, посолени и овкусени месца. – Да живей риболова!
- Димчо, дай шишето! Ти колко взе, бе?
- Колкото трябва! – озъби се Димчо, на чиито мощни плещи бе легнала огромната отговорност на виночерпец на компанията. По-точно на „водкочерпец” и „ракиечерпец”.
- Мама му стара, няма ли кой да налее по едно, бе? – ревна Капитанът на отбора Цецо и с решителна крачка се приближи с цял стек пластмасови чашки, тъй като наздравиците със стъклени такива биха смутили нощният покой на рибата.

Петимата рибари се разположиха край походното барбекю и, докато чакаха огънят да се превърне в жар, едно шише „преброи” компанията няколко пъти. Очите на мъжете святкаха в тъмното, отразявайки мънички пламъчета, душите им се отпуснаха, а телата им дори не реагираха на кръвожадните набези на комарите. Жадно вдишваха вечерния въздух, ноздрите им експлоадираха от ароматите на вода, тиня, пръст, дим и печено месо. Говореха притихнали всеки за своето си, познаваха се от години и недомлъвките помежду не се нуждаеха от излишен коментар. Постепенно погълнатият алкохол си каза думата и нашите герои се оттеглиха в палатките (или припълзяха, според поносимостта, а Барбата направо си го влачеха).

Всичко притихна, чуваха се само кряканията на жабите, недоволни от свирнята на щурците и здравото хъркане на компанията. Някъде след полунощ Илийката се събуди от кошмар, в който крадци му източваха бензина от джипа „Опел Фронтера”. С размътено от съня и алкохола съзнание, Илийката решително се повлече към джипа да превключи колата от бензин на газ, твърдо убеден, че така ще ги заблуди. Дълго рови из бездънните джобове на якето, докато открие ключа, защото след третия ритник по колата някак разбра, че вратата сама няма да се отвори. После дълго цели стартера, запали двигателя, пръстите му напипаха копчето за превключване и колата плавно се понесе напред. Към водата. Ръчната спирачка не беше вдигната, а Илийката дори не разбра как попадна в ледената прегръдка на язовира. Отрезня наполовина за части от секундата и се заоглежда диво откъде да се измъкне. После разказваше, че няма спомен как е изплувал, но когато се опомнил, стоял на тавана на колата, до кръста във вода и посинял от студ.
- Помооощ! – изтръгна се като гръм от гърлото му. Зъбите му тракаха, краката не го държаха, а ужасът от водата го сковаваше напълно.
- Плувай към брега! – крещяха приятелите му и се суетяха наоколо как да го измъкнат.
- Плувай ти! – озъби се пишман-шофьорът. – На мен ми е студено!
И като се прегърна с две ръце в жалък опит да се стопли, продължи с тирадата:
- Помощ, беееее! Някой да ми помогне!!

В този миг нещо тъмно пльосна наблизо. „Крокодил!” – ужаси се Илийката, но след секунда се сети, че по нашите краища крокодили не се въдят и след подробен оглед на тъмното нещо, разбра, че това е очакваната помощ. Нечия досетлива ръка беше хвърлила надуваем дюшек, завързан с дълго въже, за което да го изтеглят. Докато го издърпат, на брега вече бяха пристигнали полиция, пожарна и Бърза помощ. Наясно с риболовните изпълнения и сърдит, че са го измъкнали от леглото по никое време, полицаят строго се обърна към нашия пътешественик:
- Дай документите на колата!
- В жабката са, - изрепчи му се той, - сам си ги вземи.
Разпитът по произшествието продължи нататък доста мъчително, предвид неясните спомени на пострадалия, обвити в гъста алкохолна мъгла.
В това време Цецо като истински капитан на „отбора”, реши че трябва да извадят от водата потъналия джип и попита пожарникарите имат ли дълга стълба.
- За какво ти е?
- Ми да стигна до колата с нея, - уверено им заяви Цецо. Разбрали, че нямат повече работа тук, пожарникарите махнаха с ръка и потеглиха обратно.

На сутринта, вече напълно трезви, нашите герои решиха да вадят колата. Насо Барбата носеше водолазен костюм, с който веднага се гмурна и компетентно заяви, колата е обърната по таван и е с колелата нагоре.
- Ти какво си гледал, бе? – сряза го Гочето. - Нали Илийката стоеше върху тавана на колата?
- Долу има и други коли – измърмори гмуркача,- тинята се вдига, във водата почти не се вижда.
Докато се препираха, към тях притича Цецо с новината, че наблизо имало трактор, с който срещу 50 лева ще измънкат „подводницата”. Човекът му обяснил, че „подводничарството” в района е силно разпространено и с ваденето им си докарвал отгоре по някой лев. Докато обясняваше, Цецо се съблече, взе въжето за теглене и скочи да го закачи за теглича на колата. „Истински капитан – действа бързо и решително” – усмихна се наум стоящият наблизо Димчо и голата му глава лъсна доволно, огряна от сутрешното слънце.

До обяд „подводницата клас Фронтера” беше успешно изтеглена на брега, качена от верни приятели на платформа и закарана към автосервиза на шестия рибар – Йовко, който този път не беше успял да се включи в приключението. Но пък на него се падна честта да възстанови първоначалния вид на возилото, което пристигна накичено с водорасли и украсено с пясъчно-кални сюрреалистични картини, като за изложба на съвременно изкуство. Истински пърформанс!
Три месеца и отгоре стоя то „в бокса”, докато възвърне първоначалния си блясък. За тези три месеца компанията лови риба още два пъти, но този път без приключения, защото за „риболов” избраха диво място навътре в Балкана – по-далеко от всякакви водоеми. Илийката се оправи много бързо, а за спомен от преживяното му излезе прякор „капитан на подводница клас Фронтера”.

Следващия път сам ще си я вадиш – смееше се Цецо. – Аз книжка за подводница нямам. Тъп подводничар такъв! – А очите му грееха весело.

П.П. С изключение на лиричните отклонения и някои промени в имената на героите, тази история си е съвсем, ама съвсем истинска. Може да съм объркала някой и друг технически термин, но съм жена и ми е простено. Някои от рибарите познавам лично, посвещавам им този разказ и от сърце им казвам „Наздраве!”

Автор: Яна Стояна

Четете още: Любов или хвърчаща изневяра – кое ще изберете?