Монархическо

Светът най-накрая се е сгромолясал и продължава да се разпада като един вече твърде немощен крал, чиято корона обаче е коронавирус. Паниката е преминала в пълна тишина (има причина за това, имайте търпение). С Г. седим в двата края на дивана и слушаме радио през компютъра ми. Паралелно с това си комуникираме, като си пишем във фейсбук месинджър. Той от време на време ме поглежда и понечва да се разсмее под маската си, виждам му очите, но се овладява. Аз също не се смея.

Преди няколко дни, когато всичко това започна, опитах да ѝ се обадя, но тя просто ми затвори и ми писа, че най-добре било да не си отваряме устите, маските не били особено надеждни. Оттогава си пишем. И с нея, и с Г. Тя живее на съседната улица, но не мога да ида до нея, защото не трябва да излизаме от домовете си. Научаваме всичко това в движение от социалните мрежи, докато по радиото спокоен, но категоричен женски алт ни повтаря какво трябва да направим при зомби апокалипсис. Зомби апокалипсис няма, но някой е объркал каква програма трябва да се пусне при подобна епидемия и сега никой не знае какво точно да прави при дошлия ни на гости коронавирус, вместо това слушаме глупости, които биха били достойни за онзи глупав филм с Брад Пит.

Г. ми пише, че е ужасно жаден и ще рискува. Отива до хладилника, отваря си бира, поставя в нея дълга сламка и внимателно я пъхва под маската си. В отговор на въпросителния ми поглед вдига доволно палец. Женският глас от радиото ни съветва по възможност да защитим най-вече областите около шиите си и да се въоръжим с нещо удобно за удряне, бухалка например. Някой май е гледал твърде много треторазрядни екшъни. Отивам и също си взимам бира със сламка, която пия с подчертано внимание. Не обичам нито бира, нито сламки. Обичам нея. Пиша ѝ за трети път през последния половин час, но тя не отговаря, а seen-ва съобщенията ми. Започвам да си мисля за доста неприятни вероятности, пръстите на ръцете ми са ледени, без да ми е студено. Успешна стратегия в много случаи било да имитираме походката и звуците на зомбитата при среща с такива, казва гласът от радиото. Г. продължава да се старае да не се разсмее с глас. Поставям показалец пред маската си, а той ми отговаря спокойно с огромния си палец, докато с другата ръка все още държи бирата. В хладилника има достатъчно храна, но от почти две денонощия не сме се осмелили да се храним. Колко време може да се изкара само на бира? Колко бира имаме изобщо? Решавам, че ще проверя по-късно. Гласът от радиото съветва да запазим спокойствие. Толкова е монотонен, че неусетно затварям очи.

Будя се почти в паника, но само почти. Г. е заспал в другия край на дивана, главата му е клюмнала спокойно. Поглеждам телефона си – не ми е писала. Навън рязко и изненадващо силно започват да вият сирени. Скачам на крака и надничам през прозореца, но нищо ново не се вижда. Г. само се намества по-удобно и продължава да спи. След по-малко от минута сирените спират така внезапно, както са и зазвучали. Поглеждам към телефона си, поглеждам и към Г. Възможно най-безшумно отварям, излизам и затварям вратата на хола. Обувам се, взимам ключовете.

Асансьорът работи съвсем нормално, но имам чувството, че шумът от движението му кънти в корема и черепната ми кутия. Въпреки че нося ръкавици, натиснах бутона за първия етаж с лакът. Фоайето на блока е като много студена пещера. Имам чувството, че ако издишам бавно, ще излезе пара, но се спирам да отварям широко уста, а и с маската може би няма да се получи. Излизам през задния вход.

Автомобили са спрели по нелогичен начин по средата на улицата, има едно паднало дърво. Има и лека мъгла, пълна вероятно с фини прахови частици и значително по-опасни други вещества и елементи.

Спирам на място и се оглеждам. Тогава я виждам – ниска женска фигура, която върви спокойно към мен с оранжевото си палто и синята си коса. Почти едновременно махаме маските си без замисляне. Тя ми се усмихва. И изглежда направо като кралица.

Автор: Нинко Кирилов

Четете още: За Тери Пратчет с любов: Най-известните цитати на писателя