Преди няколко дни журналистът Милен Цветков загина нелепо, блъснат отзад на столично кръстовище. Една ненавременна и наистина нелепа смърт, дошла като от нищото.

Кой беше Милен Цветков? Известно име. Голям журналист, който не се страхуваше да казва каквото мисли. Човек като всички нас. Човек със страхотни качества и с кусури. Следващ своя път на мъж, професионалист, баща.

Много хора си спомниха за срещите с него. С тъга и с любов. Сред тях беше и тв водещата Гала.
„Толкова много неща казаха за теб, толкова много хора (знам, че си се забавлявал, чудейки се, кои са и къде са били, когато ти беше тук)... за мен остана само да ти благодаря, че мина през живота ми, че държа ръката ми, че се тревожехме и смяхме заедно! Където и да си сега, запази ми едно място”, написа тя под снимката, която бе публикувала.

Прочетох интересни случки от живота на Милен, благодарение на споделеното от Даниел Петканов, замислих се над коментара на Калина Паскалева. Тя писа, че "силно се съмнявам, че тези, които се нахвърлят сега върху него (бел. на ред. младежът причинил катастрофата, в която загина Милен Цветков), винаги са карали колите си трезви, или не са минавали на червено". Прочетох и ядосания отговор на Богомил Бонев.

И докато четях коментарите, се запитах точно това - защо си спомняме за хората, когато ги загубим? Когато Милен беше жив, на много от неговите „колеги” и „приятели” едва ли им е минало през ум да му звъннат и да го питат как се чувства, какво прави, дали има нужда от помощ, от компания. Едва ли.

Преди време един друг колега си отиде така. Тихомълком. Никой не се беше сетил за него, докато не излезе информацията в социалните медии. След месец новината „умря”. И съм сигурна, че малцина са тези, които и сега понякога си го спомнят.

Защо бе хора? Защо не се сещаме за приятелите си, когато му е времето, когато можем да стоплим сърцата и душите им? Не сме чак толкова заети, нито толкова забързани. Както казваше една моя бивша шефка – не строим самолет. И ето сега, в тази самоизолация, която предизвика „за” и „против” в малкото ни общество, време имаме бол. Да си спомним за приятелите. Живите. Един телефон ще свърши чудесна работа. После е напълно безсмислено. После те няма да ни чуят. Ще ни чуе само нашето его, което храним с уж приятелски жестове. Но с его не се живее. С приятели – да.

И пак ще се върна на тази нелепа смърт. На Милен Цветков. Използвахме я да кажем колко е несправедлив законът, колко са безотговорни богатите родители, че дори са лишени, ампутирани от способността да обичат децата си… Появиха се предположения, че инцидентът не е бил случаен, после пък, че видеата от катастрофата са били манипулирани...

Съгласна съм. Законите куцат. И даже не законите. А тяхното прилагане. Защо ли? Не, не защото онези горе го позволяват. А защото ние, долу, мълчим и си затваряме очите. Можем единствено да пълним егото си на велики граждани в социалните мрежи. Мислите ли, че ако всички застанем пред вратата на прокуратурата и настояваме за промяна, тя ще се случи? Твърде вероятно е, нали? Но няма как да разберем, докато не опитаме.

Да. Съгласна съм, че в училищата се продава дрога и всички знаят за това. Правите ли нещо? Вие лично. Говорите ли за това с децата си или ги оставяте да научат всичко в движение – от приятелите, от улицата?

Съгласна съм, че децата на богатите родители карат подарени скъпи возила, за които не са готови. Но какво правим ние като общество, за да не го допуснем? Прочетох един много интересен коментар за това как у нас всички регистрират скъпите возила на фирми, защото е супер изгодно. В другите държави не е така.

Да, мили ми Смехурко, така мисля аз - че проблемът е в нашия телевизор. Ние сме тези, които трябва да реагират. Но не в социалните мрежи, докато си пием кафето и хапваме остатъците от великденската трапеза. Не. Трябва да реагираме наистина, като отговорни хора, родители, общество. Общество, което има право на мнение за данъците, наказанията, изпълнението на наказанията. За това как живеят деца му, възрастните хора, как ни лекуват, как ни образоват. Общество, което държи на себе си.

Не е достатъчно да вярваме в теории на конспирациите. Трябва да се опитваме да се върнем в реалността, да я приемем и да се опитаме да я моделираме така, както на нас ни харесва. И да бъдем честни. Както със себе си, така и с околните. Преди ден прочетох, че се събират пари за децата на Милен Цветков. Не ме разбирайте погрешно. Това е страхотно. Но знаете ли колко деца остават без родители след тежки катастрофи, и не само, у нас? Много. Някой прави ли нещо за тях? Би било чудесно една такава нелепа смърт на известна личност да ни разтърси и да ни накара да осъзнаем целия проблем. Че у нас умират много хора - в катастрофи, заради несъобразена скорост, заради неспазване на правилата, наказанията, заради зле обезопасени и маркирани пътища. И да поискаме това да се промени. Да се размърдаме. Но не пред компютъра.

Останалото е просто поредното поглаждане на егото. Не мислите ли? Хайде, приемам критики и коментари. Споделете ми колко пъти сте протестирали като гражданин, подали сте сигнал, направили сте нещо. Ама наистина. Не в социалните мрежи. Кога за последно се видяхте (чухте) с приятелите си? Искате ли да променим това? Мислите ли, че сме готови?