Да, минаха точно 40 дни, откакто се затворихме у дома и затаихме дъх. В очакване на чудо. В очакване на това лошото да ни размине и да започнем да живеем, както преди.

Въпреки че много от нас коментират, че никога няма да е същото. Аз обаче съм на мнение, че „няма да е все така”. И че всичко ще потъне в небитието, в момента, в който се гмурнем в живота и започнем да го живеем на 100 процента.

Ще ни бъде трудно, особено на онези, които загубиха работата си. Както и на онези, които имаха малък бизнес, сринат от невъзможността на поддържат помещения и персонал. Ще ни бъде трудно, но пак ще тръгнем напред. И ще започнем да правим планове. За лятото, за почивката, за децата, за вилата, за ремонта... Така сме устроени ние. Хората. Издържаме на всякакви напрежения и натоварвания. И въпреки огромния стрес, на който сме подложени, ще продължим да живеем. Кой с по-големи „белези”, кой с по-малки, които времето ще изглади.

40 дни не са малък период. Но вие сигурно го знаете. В нашия народен календар 40 е почти сакрално число.

До 40-ия ден бебето не се показва навън, за да не го урочасат чуждите погледи и защото в този период то и майката са между живота и смъртта. До 40-ия не се оставят дрешките на малкото навън след залез слънце, за да не ги облече злото. До навършването на 40-ия ден на бебето не се изнася нищо от дома, за да не е бедно. До 40-ия ден родилката не изпраща гостите до вратата, за да не си изпрати детето надалеч.
До 40-ия ден душата на мъртвия е сред нас, живите, подготвя се за пътя си отвъд.
Казват, че 40-ият рожден ден не се празнува, защото било на лош късмет.

Е, днес повечето млади майки показват бебетата си далеч преди 40-ия ден, пренебрегвайки „бабини” поверия. А мнозина празнуват 40-ия си рожден ден с шумни партита. Т.е. традициите не са това, което бяха.

И все пак дошло е време разделно. Днес, на 40-ия ден от началото на самоизолацията ни. Дали сме готови да продължим по нов път? Дали сме се променили, дали сме осъзнали, че животът е ценен сам по себе си, че свободата е нещо незаменимо, че красотата на природата е наистина нещо безценно? Дано.

„Дано, дано, дано”, се пееше в една песен. „До всяко добро същество – застане поне още едно”. Ами дано. Иска ми се да вярвам, че от подобни лоши събития може да има и добри последствия. И те не са в природата, а в душите ни. Защото човекът е човек, защото има душа. И сърце. И може да мисли, да прави равносметка, да се променя.

Пролет пукна, ние не. Ние можем да се справим с всичко. Просто трябва да осъзнаем, че можем. Не със страх и сочене на пръст. А с любов и човещина. Това е. Смисълът на живота. Да обичаш себе си, близките си, заобикалящото те. Да даваш най-доброто от себе си. Да бъдеш готов да помогнеш. Да бъдеш готов за промяна. Да се приспособяваш. Да оцеляваш. Да създаваш.

40-ият ден е онзи преломен момент, в който влизаме или излизаме от живота. Дано пък сега ние да спрем свободното падане и да тръгнем нагоре. Към нов живот. Заедно. Пожелавам си го. Пожелавам ви го.