Добре. Има вирус. Коронавирус. И той умира трудно. Почти колкото Брус Уилис. И все пак животът продължава. Не можем да спрем часовниците, да се затворим за вечни времена и да чакаме средата около нас да стане стерилна, нали? Просто няма как да се случи.

Разбира се, можем да бъдем отговорни. Имам предвид – да спазваме нужната хигиена. Но, както вече казах, животът продължава. И той си иска своето. Една приятелка ме упрекна онзи ден. „Ще умреш ли няколко месеца без кафе и заведение? Какво искаш – да те отнесат в черен найлонов чувал ли. Знаеш ли какво е в болниците? Лудница. Вчера пратили моя позната да купува чували…” Ей, като го чух това и кръвта ми кипна. Какви чували, бе, жена? Пролет е. 27 градуса. Излез на слънце, проветри я тази глава, стига си държала детето вкъщи пред таблета. Вместо да си поръчваш храна по куриер и да я дезинфекцираш на балкона, излез и подишай свеж въздух. Животът продължава. Не можеш да стоиш затворена с месеци. Ще мине този вирус, друг ще дойде. И тогава? Как ще се справиш с него с изнежения си имунитет?

И, да, ще умра без кафето и заведението. Не че не мога да си пия и у дома, казвайки наздраве по Zoom. Мога. Но не е същото. Не е като да се засмеем заедно, да си чукнем чашите, да си разкажем последните смешни истории и да се насладим на компанията си. Човекът е социално животно. Той не може да живее в изолация. И вино ми се пие, и ми се клюкари, и пържола ми се хапва, и секс ми се прави, и на работа ми се ходи.

И не, не ме е срам да си го призная. Затова вчера като минахме покрай първата отворена кръчма седнахме да изпием по бира. Затворих очи срещу слънцето, вдишах дълбоко въздух и си помислих: „Жива съм”. И не бях сама на масата. Слава Богу, намират се здравомислещи хора около мен. Че иначе как да се насладя на това удоволствие, ако пак съм сама? Не е същото. Затова съм и благодарна. Че ме има. Че съм жива. Че мога да седя на тази маса и да хапвам чудна пържолка, изпечена на скара, в най-добрата компания. Не ме е страх от вируси. Страх ме е от хората, които станаха някак лоши, преструвайки се на загрижени.

А вирусът, той е като всички останали. Ще мине и ще замине. Ако спазваме добра хигиена, ако се грижим за имунитета, ако се храним здравословно, ако излизаме на чист въздух, няма да ни убие. Но нека не забравяме, че доброто настроение и психичният комфорт са част от общото ни здравословно състояние.

Доказано е, че слънчевата светлина лекува. Че въздухът в гората и планината също е полезен за здравето ни. Че дърветата ни зареждат с определена енергия. Доказано е, че изолацията води до психични проблеми и асоциално поведение. Както и до по-висок брой инфаркти и сърдечни проблеми.

Освен това, сядайки на масата в ресторанта, подкрепям малкия бизнес. Всички тези хора, които имат да хранят семейства и да плащат сметки, разчитат на нас като клиенти.

Опасно е, казва същата тази моя приятелка, която от два месеца е излизала два пъти навън. И сигурно е права. Но аз тази вечер се обадих на бивша колежка, която утре е рожденичка. Един от най-добрите Телци, които познавам. Чукнахме си среща в любимото ни заведение при кортовете. Има чудна бира. И скара. Защото животът продължава. И той си иска своето. А аз искам да го живея така.
Свободна да избирам. И не, не съм готова да умра. Напротив. И витамин С пия, и плодове ям, и спортувам, и калций с витамин D си намерих. Само че по-добър витамин D от слънчевите лъчи няма. Както няма и по-добро лекарство от смеха и часовете, прекарани в приятелска компания.

Не ме съдете. Всеки сам решава. А накрая сметката се плаща при онзи горе, при когото всички ще отидем – рано или късно. Във вечния ресторант на човешките души.
Наздраве! Бъдете здрави и се пазете.

Раздаваме супер подаръци! Спечели комплект за красива коса, като харесаш нашата Инстаграм страница. Виж как да участваш тук: